Точно в този миг видя крак пред лицето си. Ламънт стоеше над него на върха, вторачен надолу с отворена от смайване уста.
- Кой си ти? - запита го той.
- Помогни ми - изрика Бекер.
- Какво правиш?
- Ще падна. Помогни ми.
Над рамото на големия мъж надникна бледото личице на Джак и той на свой ред зяпна с широко разтворени очи.
- Помогни му - извика Джак.
- Трябва да вървим - заяви Ламънт.
- Моля те! - изкрещя Бекер. Дясният му крак се изплъзна от плитката издатина, изтласкан назад от сгърченото му тяло, когато се опита да погледне Ламънт в очите. И двете му ръце вече трепереха неконтролируемо.
Джак се плъзна по гърба на Аш, коленичи и протегна ръка към Бекер, но тя се оказа прекалено къса. Момчето задърпа крачола на Аш, умолявайки го да помогне. Бавно, не съвсем сигурен какво точно трябва да направи, Аш коленичи до Джак, протегна се надолу и сграбчи яката на ризата на Бекер. Изтегли го малко нагоре, хвана едната от бясно размаханите му ръце и го просна върху билото на склона.
Бекер лежеше по корем с разперени ръце, които продължаваха да се удрят в земята като риби, извадени на сухо.
- Наранил си се - отбеляза Аш, вгледан в кървящите пръсти на Бекер.
- Ръцете ми... - стенеше Бекер. - Разтъркай ръцете ми.
- Трябва да му помогнем - заяви Джак и се залови да разтрива гърчещите се мускули на ръцете му.
- По-силно - скърцаше със зъби от болка Бекер.
- Трябва да тръгваме - каза Аш, но пое другата ръка на Бекер, погледна какво прави Джак и се залови да масажира мускулите му.
- По-силно, по-силно!
Цялото тяло на Бекер се загърчи и заподхвърля, когато непосилното напрежение от изкачването си каза думата не само върху пренатоварените мускули на ръцете и на краката, но и на гърба. Спазмите го люлееха, сгърчваха го от болка, така подхвърляха измъченото му тяло, че имаше опасност да го изхвърлят над ръба на пропастта.
Джак седна на гърба му и заби пръсти в мускулите на ръцете, после се прехвърли на краката му. Аш повтаряше движенията му, опитвайки се да спре спазмите.
- Трябва да тръгваме - повтори той и вдигна Джак на крака. - Хайде, Томи.
- Помогни ми - обади се Бекер, но този път големият мъж не му обърна внимание. Джак се опита да се изтегли от ръката му, но Аш го вдигна като перце от земята и го притисна към гърдите си.
- Тейлър. Остави момчето при мен - каза Бекер. Той успя да свие пръстите и на двата си крака към тялото си и постепенно спазмите в прасците му се поуспокоиха.
- Тя каза да го оставиш при мен, Тейлър - повтори той.
- Кой каза? - запита Аш и продължи да притиска Джак към гърдите си.
Бекер се опита да си спомни името на жената. Изви китките и долната част на ръцете си назад, за да се противопостави на спазмите в бицепсите си. Името на жената му се изплъзваше.
- Дий - обади се бързо Джак. - Дий каза.
- Дий каза?
- Точно така, Дий - потвърди Бекер. - Тя иска да ми предадеш момчето.
Аш се поколеба. Бекер успя да застане на колене и ръце и да се придвижи по-близо до него.
- На мен не е казвала нищо - заяви неуверено Аш.
- Ти беше вече заминал. Аз току-що говорих с нея и тя ме изпрати да взема момчето.
- Точно така - звънна и гласът на Джак. - Честна дума.
Aш се обърка. Дий се доверяваше само на него, знаеше го, тя му го повтаряше почти непрекъснато. Тя никога досега не бе допускала някой друг да се грижи за Томитата, никога. Защо сега ще иска да предаде Томи на този мъж, който пълзеше към него? Тя знаеше, че Аш се грижи най-добре за Томитата.