- Дий каза да ми го предадеш - повтаряше Бекер. Той успя да пропълзи още една стъпка към Аш, като напрегнато заклинаше мускулите си да издържат още една минута. Още малко и ще бъде достатъчно близо, за да сграбчи крака на мъжа. Ако успее да наруши равновесието му и да го смъкне на земята, може би ще има някакъв шанс да се справи с него. Но невъзможно бе дори да мисли за това, докато Аш държеше Джак в ръцете си. Беше прекалено близо да ръба на пропастта и ако Бекер скочи върху него, и двамата можеха да паднат в нея.
- Дий каза - повтаряше Джак и напразно се мъчеше да се измъкне от ръцете на големия мъж. Спокойствието на момчето смайваше Бекер. Ако не се паникьосаше накрая, имаха някакъв шанс.
- Дай ми го, Тейлър.
- Откъде знаеш името ми? - запита Аш. Никой не го бе наричал „Тейлър“ от години. Не и откакто бе избягал от болницата. Единствено майка му го наричаше така - майка му и непознати.
- Ние сме се срещали. Дий ни запозна. - Бекер се примъкваше все по-близо.
Аш чу гласовете на мъжете зад гърба си. Те вече бяха много близо. Спомни си какво беше му наредила Дий: той не трябваше да им разреши да вземат Томи от него.
- Аз не те познавам - заяви той.
- Приятел съм на Дий - не се отказваше Бекер. Почти го беше достигнал. Още трийсетина сантиметра, и ще може да го сграбчи за крака.
- Ти си Лайл - изсумтя презрително Аш и взе решение. Дий му беше наредила, ако се наложи да убие момчето, но в никакъм случай да не им го дава. Всеки щеше да бъде най-добре така.
Аш задържа за миг Джак над ръба на скалата, пусна го и се втурна да бяга. Бекер скочи напред и успя да хване крака на момчето. Ускорението от падането издърпа Бекер към пропастта и той се спря с лакът извън ръба ѝ: момчето се люлеше над празното пространство, задържано само от дясната му ръка.
Почти веднага започна мъчителен спазъм в десния бицепс, а когато Бекер се опита да сграбчи и другия крак на Джак с лявата си ръка, спазъм обхвана и нея. Той докопа панталонките на детето, но те не предложиха достатъчно солидна хватка за пръстите му, които също се загърчиха неконтролируемо. Успя да сграбчи глезена на Джак и нещата се подобриха. Нищо повече обаче не можеше да направи. Лежеше по корем без опора и държеше момчето на една дължина на ръката си... Когато се опита да се изтегли назад, започнаха да се гърчат и мускулите на гърба и краката му.
Бекер стисна клепачи: болката бе непоносима. Заскърца със зъби и застена на глас с напрегнат виещ звук - сякаш се опитваше да вдигне най-голямата тежест в света... Мускулните спазми гърчеха тялото му и постепенно го притикваха все повече и повече към ръба на пропастта. Много скоро и двамата щяха да полетят надолу, освен ако не се опита да направи нещо, но той не можеше дори да забие пръстите на краката си в пръстта в отчаян опит да се задържи - краката му веднага заиграваха в агонизиращ гърч...
Чуваше виковете на полицаите зад гърба си, по не му бе останал дъх да ги извика. Знаеше, че дори опитът да поеме дъх, рискува да го накара да се предаде и отстъпи на болката.
- Викай, Джак - простена той отчаяно през стиснати зъби. - Викай, викай!...
ГЛАВА
24
Проверката на първите два мотела мина бързо. Карин преглеждаше първо регистрациите, после - със съдействието на управителите - двамата с Рийз влизаха във всяка стая, която им изглеждаше дори и много слабо подозрителна. Работеха бързо и целенасочено. След като приключиха проверката на всеки от първите два мотела, Карин се обаждаше по радиовръзката на щаба за новини от Бекер. Всеки път ѝ отговаряха, че за последен път е бил видян в полицейската кола, която с голяма скорост се е спускала на заден ход надолу по планината.
Третият мотел ги забави: управителят вдигна шум и отказа да им разреши да претърсят стаите преди консултация и разрешение от собствениците. Вбесена, Карин излезе от канцеларията, където Рийз остана да се бори с бюрокрацията, и откри камериерка, заета със смяна на бельото. Показа ѝ веднага значката си и я убеди да отключи вратите на първия етаж. Рийз се появи едва когато тя започваше втория етаж: той се хилеше, а зад него ситнеше управителят. С желание да даде вид, че все още контролира нещата, той лично им помогна да се справят с останалите стаи.
Карин пак се обади на щаба. Все още не можеха да се свържат с Бекер чрез радиото в полицейската кола на Блокър. Самият Блокър се бе обадил за последен път, за да съобщи, че започва да изкачва планината заедно с още двама полицаи. Всеки от тях имаше уоки-токи: в планината те им вършеха работа, колкото да се свързват помежду си, но бе невъзможно слабият сигнал да стигне до щаба.