- Преди моето време - забеляза Карин.
- Една от загубите ти. - Той имитира дълбокия баритон на радиоговорител: - „Кой познава злото, което се крие в душите на хората? „Сянката“ го познава...“
- Да, напоследък чувам много за този познавач на злото - въздъхна Карин.
- Струва ми се, Че Орсън Уелс озвучаваше „Сянката“ - продължи Бекер.
Карин чакаше нетърпеливо, явно незаинтересована от носталгичните му спомени.
В другия край на стаята пилотът разказваше полугласно на собственика „Сянката знае“ и в настъпилата тишина гласът му долиташе до тях. Тази фраза като че ли имаше някаква странна власт над мъжете от всички възрасти, независимо дали някога са чували оригиналното радио- шоу.
- Как успява да ги изведе така тихо и кротко, че никой да не забележи каквото и да било? - Бекер разсъждаваше на глас и всъщност не очакваше отговор. - Сякаш ги хипнотизира.
- Проверихме за хипноза.
- Това бе само подхвърляне, не бях сериозен.
- И ние не бяхме, но проверихме за всеки случай. Никой от тях не е бил подлаган на хипноза, така че идеята за възможни постхипнотични влияния отпада.
- Какви физически доказателства предложиха експертите по съдебна медицина?
Карин поклати глава.
- Никакви. Знам, че е трудно за вярване, но това е положението. Казах вече, че телата бяха много добре почистени. В торбите нямаше нищо друго освен труповете. Никакви косми, никакви отпечатъци, никакви нишки от тъкан... Отчасти това се дължи на пластмасата, от която са изработени торбите. Тя е химически инертна и много гладка - по такава материя няма как да полепнат косми или влакна от седалките на колата например.
- Няма ли отпечатъци от външната страна на торбите? Пластмасата би трябвало да ги задържи.
- Само отпечатъците на хората, намерили торбите. Не знам какво да мисля, Джон. Като че ли ги е убил и почистил в научна лаборатория.
- Провери ли това?
- При всеки от случаите проверихме всяка лаборатория в радиус от осемдесет километра от мястото, където са намерени труповете. Всяка медицинска лаборатория, всяко помещение, приспособено за научни изследвания, всеки университет, занимаващ се с изследователска дейност, всяко място, за което можахме да се сетим, не е възможно да бъде използвано за стерилно почистване.
- И нищо?
- Нищо. Стотици имена на хора, които работят там или имат достъп до тези помещения или отдели. Но никаква връзка с жертвите, поне никаква в границите на възможностите на компютъра. Вероятно ти би могъл да насочиш компютъра по някаква друга следа.
Бекер потъна в мълчание. Когато Карин се опита да заговори, той я спря с вдигната ръка. Тя постоя още малко на масата, после стана, пресече стаята и се присъедини към пилота и собственика на летището. Всички инстинктивно заговориха с понижени гласове.
- Ще помогне ли да открием Ламънт?
Карин вдигна вежди и леко наклони глава. Бекер бе непредвидим, откъде да знае какво смята да прави?
- Той вече помогна.
- Сети ли се за нещо ново?
- Не. Но потвърди, че всичко, направено досега, е правилно.
Собственикът опъна врат, за да погледне покрай Карин, и се вторачи в Бекер, като че ли го виждаше за пръв път.
- Наистина ли е толкова умен? - запита той. Карин хвърли унищожителен поглед на пилота. Не ѝ харесваше идеята да се говори за работата на Бюрото с цивилни.
- Споменах само, че той е специален - заоправдава се засрамено пилотът.
- Няма вид на такъв - подхвърли собственикът.
- Зависи на коя негова част гледате - студено каза Карин.
Мъжът се усмихна многозначително на пилота. В края на краищата тази жена не му бе шеф и той нямаше причина да се страхува от нея.
- Вие на коя негова част гледате? - запита той.
- Тази, която гледа към вас - отговори тя.
Бекер все още се взираше втренчено в масата.
- Той не ме гледа - отбеляза озадачен собственикът.
- Което би трябвало да ви подскаже нещо. - Карин се обърна към пилота. - Тръгваме след петнайсет минути. Готов ли си?
- Да.
- Върви първо до тоалетната. Предстои ни дълъг полет.
Карин се върна при Бекер.
- Имам инфекция на мехура - промърмори смутено пилотът.
- Той изобщо не ме гледаше, нали? - настояваше собственикът, все още озадачен.
Пилотът погледна Бекер: опитваше се да го види през очите на мъжа срещу себе си. Как можеше да го възприеме човек, неповлиян от легендите за него? Бекер изглеждаше доста силен мъж, отдавна загърбил младостта, но в никакъв случай стар, вероятно бивш атлет, запазил се във форма, косата му още бе на мястото си. Представителен мъж, без да е нещо забележително. Но ако събеседникът му бе чул разказите за него... дори и само половината от тях да са истина...