Карин се опита да пресече стаята, но кракът ѝ не я държеше, тя заподскача на един крак, падна, после запълзя към пистолета си. Завъртя се бързо, седна и го насочи с трепещи ръце към Дий. Тя лежеше, където бе паднала, като потръпваше леко.
Карин пое дъх, отпусна пистолета в скута си и се опита да оцени положението. Изглеждаше, като че ли кърви отвсякъде. Дланите ѝ бяха срязани, краката ѝ, ръцете... Усещаше болка само в плешката си, където бе най-дълбокият разрез, но останалите разрези сякаш не я боляха. За сметка на това обаче обилно кървяха. Стори ѝ се, че от разреза на челото ѝ се стичат потоци кръв и от време на време се налагаше да избърсва лицето си, за да може да вижда.
„Раните по главата винаги кървят обилно - напомни си тя. - Ти не умираш - все още можеш да се движиш, да разсъждаваш. Но определено се нуждаеш от помощ...“
Дий се размърда, простена и Карин насочи пистолета си към нея. Тази жена ѝ трябваше жива, ако иска да намери Джак. Трябва да стане, да намери помощ, да постави жената под контрол и да се измъкне оттук. „По дяволите, къде е Рийз?“
Кръвта отново се стече в очите ѝ и Карин като че ли за миг ослепя. Дойде бързо на себе, ужасена от мисълта да не би наистина да загуби зрението си. Освободи очите си от кръвта и затърси бясно пистолета. Той все още бе на скута ѝ. Жената бе в другия край на стаята, но сега тя се влачеше към стената, опитваше се да седне. Бръсначът все така бе в ръката ѝ и Карин се изруга: трябваше да ѝ го отнеме, когато имаше възможност!
Тя насочи автоматичния си пистолет към жената.
- Арестувана си - заяви Карин, разбирайки напълно колко смешно прозвучаха думите ѝ.
Дий се изсмя, глътна в кривото си гърло част от собствената си кръв и се задави.
- Къде е синът ми? - запита Карин.
- Той е моето момче, кучко.
- Къде е ?
- Никога няма да стигнеш до него, кучко гадна. Той си е отишъл завинаги.
Изстрелът от пистолета прозвуча оглушително в затвореното простанство на стаята и двете жени неволно подскочиха. Дий обърна глава и забеляза дупката на стената само на няколко сантиметра от главата си. Захили се, погледна Карин, седнала с гръб към вратата и с насочен към нея пистолет.
- Давай - подкани я Дий. - Опитай пак. Ще видим кой ще стигне пръв.
Вдигна бръснача с учудваща деликатност само с два пръста, потърси вените си и бавно вкара острието в тях, разрязвайки ги от лакътя до китката. Разрезът веднага разцъфтя като отровен, червен цвят.
Захили се на Карин, изпълнена с гордост от сръчността си, премести бръснача в лявата ръка и повтори перфектно операцията и върху вената на дясната ръка. Остави най-сетне бръснача настрана и се облегна на стената, отпуснала надолу ръце. Започна да помпи, като стягаше и отпускаше юмруци, за да увеличи потока на кръвта.
- Къде е онзи хубав мъж, с когото идва по-рано? Как се казваше - Лайл? Сигурно разбра, че той ме пожела. Разбра ли го?
Карин се изправи: внимаваше да натоварва само здравия си крак. Зави ѝ се свят и се наложи да изчака няколко минути, докато главата ѝ се проясни. Отвори вратата и погледна навън. Наоколо не се виждаше никой. Полицейската кола на Рийз бе в началото на алеята. Точно отпред бе паркирана колата на жената.
- Убила си и полицая, нали? - запита Карин и погледна Дий. Тя седеше спокойно до стената и наблюдаваше сякаш отстрани и много отдалеко как животът изтича от вените ѝ.
- Кого, Лайл? Ти си много по-добре с онзи симпатяга, вярвай ми.
Телефонът лежеше на пода близо до Дий, потрошен, с откъснат шнур, безполезен.
Като влачеше крак, Карин се домъкна до Дий и взе бръснача с пистолет в другата ръка, насочен в лицето ѝ. Накъса калъфката на възглавницата и върза набързо турникети на ръцете ѝ. Дий следеше движенията ѝ и се хилеше, сякаш бе страничен наблюдател, който нямаше нищо общо със случилото се.
- Май че не те бива много в това отношение, нали? Направи едно голямо нищо...
Чантата ѝ бе захвърлена на леглото. Карин намери ключовете за колата и ги стисна със зъби. Подпъхна пистолета в колана на полата си одзад - сега нямаше начин Дий да стигне до него. Върна се при жената и се залови да я влачи към вратата. Спря се след първия отскок на един крак назад, изтри кръвта от очите си и зачака замайването ѝ да отмине. „Трябваше първо да се опитам да спра собственото си кървене“ - помисли си тя. Но тя нямаше да умре, докато другата жена умираше. Разрезите на вените бяха хирургически изпълнени: жената бе медицинска сестра и знаеше какво върши. Сигурно бе права и по отношение на турникетите - те едва ли щяха да свършат работа...