- От това, което съм чувал - опита се да обясни той накрая, - трябва да бъдеш благодарен, че не те гледа директно. Говори се, че той вижда всичко. А когато погледне нещо, в следващия миг го удря. - Според пилота не това бе смисълът на казаното от заместник-директорката Крист, но тя бе работила с Бекер. Очевидно и се бе чукала с него. Пилотът не бе сигурен доколко това ѝ позволяваше да разбира сърцето и ума на Бекер. Той самият бе спал с много жени, без да разкрие и частичка от себе си освен сексуалните си предпочитания. Нямаше представа как стояха тези неща при Бекер, а и нямаше особено желание да знае.
Карин отново седна на масата и зачака Бекер да се върне от пътешествието вътре в себе си. Спомни си как го откри посред нощ във всекидневната на хотелския апартамент в Ню Йорк, където живееха, докато работеха по случая Бахуд. Той седеше на загасени лампи и когато го бе запитала защо, отговори, че се страхува от тъмнината. Лицето му бе мокро от сълзи. Тогава тя си помисли, че той е най-странният, най-вълнуващият от всички мъже в живота ѝ до този момент. Бе го утешила с тялото си онази нощ, а на следващия ден той уби ужасния Бахуд след продължителна борба в непрогледната тъмнина на мазето, където оня се криеше. Бекер бе убил въоръжения до зъби престъпник с голи ръце в пълен мрак и Хатчър разказваше, че са успели да го намерят после само благодарение на писъците, които издавал. Той бе плакал отново, докато седеше край болничното ѝ легло, и тя знаеше тогава, че го прави колкото за нея, толкова и за себе си...
Сега го излъга, че е била само наполовина влюбена в него. Съвсем беше хлътнала и почти толкова изплашена от всичко, което Бекер представляваше - усещаше, че той заплашва силно самоконтрола ѝ. Десет години по-късно тя все още не можеше да гледа ръцете му без желанието да ги почувства по тялото си.
- Това ще бъде мъчително - промълви той и гласът му рязко я откъсна от бляновете ѝ в мига, когато той излезе от своите.
Карин разбра, че той говори за себе си.
- Знам, че няма да мога да се справя без теб - въздъхна тя. - Оня ще продължава, докато случайно не ни помогне слепият късмет. А нямаме много време.
- Нямате никакво време. Той вече е отвлякъл друго дете.
- Сигурен ли си?
Бекер сви рамене. Не беше сигурен, но това нямаше значение. Ако Ламънт не е посегнал отново, ще го направи всеки момент.
- Кое да го задържи? Той е гладен и яде.
Погледна я право в очите за пръв път от няколко минути.
- Ще боли. Много ще боли - прошепна той.
- Знам. - Тя докосна ръката му. - Знам, Джон.
Карин замълча - разбираше, че това не е достатъчно.
- Родителските права върху сина ми бяха дадени на мен - обяви тя внезапно.
- Съпругът ти се е борил. - Това не бе въпрос.
- Жестоко.
- И?
Тя знаеше, че той вече я бе изпреварил, но понякога се налагаше да се премине през някои формалности.
- Не бях сигурна, че трябва да получа родителските права... Не съм сигурна, че ги заслужавам... Не съм сигурна, че ги искам...
Бекер изчакваше, без да снеме погледа си от нея.
Тя замълча за миг и продължи:
- Това ме плаши, Джон. Да имам пълния контрол над него... Аз съм... Понякога се страхувам от нещата, които мога да направя...
Бекер кимна бавно. Хвана ръката ѝ и я стисна леко.
- Ти си стабилен човек, Карин, ще се справиш. - Придърпа папката към себе си. - Ще трябва да прегледам всичко веднага щом ми го предоставиш. Но първо трябва да остана известно време сам с тези.
Тя знаеше, че той имаше предвид снимките на убитите момчета, и ѝ се стори, че го забеляза да потръпва.
ГЛАВА
4
Дий се чувстваше добре: не можеше да се сети откога не беше усещала такъв прилив на сила и бодрост. Тя бе в такова добро настроение, че дори не се подразни от Аш, който се тъпчеше с царевични питки и се окапваше с плънката им.
Забеляза самотния мъж на масата в ъгъла, където седеше с цигара пред чаша кафе и я наблюдаваше. Дий знаеше, че е привлекателна жена, преливаща от енергия и добро настроение. Кой не би я гледал? Кой не би я пожелал?
Тя каза нещо на Аш и се изсмя, като отметна глава и изпълни помещението със звънкия си глас. Дий обичаше смеха си - той бе толкова свободен, така открит. Ненавиждаше хората, които хихикаха сподавено зад поставена пред устата си длан. Тя искаше целият свят да знае, че е в добро настроение, дяволите да го вземат, а ако смехът ѝ изглежда прекалено висок за някои хора, това си остава техен проблем. Глупаци, не знаят как да се радват на живота. А Дий бе друга, различна: тя умееше да му се радва и да прекарва времето си добре. В гърлото ѝ отново се надигаше смях, докато наблюдаваше как Аш покапва по дрехите си салца и част от плънката. Тя познаваше тайната на радостта. Някога бе попаднала на книга точно с това заглавие: „Тайната на радостта“. Дий я бе разтворила с любопитство, питайки се дали авторът не е някой като нея. Но не беше разбрала за какво става дума и след няколко страници я бе захвърлила с отврата. Истинската, единствената тайна бе просто да се отпуснеш и да правиш това, което ти се иска. Да се смееш, ако ти се ще, и да таковаш фамилията на всички остроноси маймуни, убийци на радостта, като онази жаба, касиерката, която я гледаше така, като че ли си бе прищипала зърното на гръдта с чекмеджето на касата. Мъжът на оная маса там разбираше смеха ѝ. С крайчеца на очите си го виждаше да се усмихва, привлечен и хипнотизиран от нея.