- Дий - обади се Аш и в гласа му пак прозвуча безпокойство. Гледаше я с тревога и парченца домати и скълцана маруля се сипеха от питката му.
Към ресторанта имаше и бар само на няколко врати по-надолу. Дий си го бе отбелязала наум веднага, щом влязоха.
- Аш, искам да отидеш пеша до мотела - заяви внезапно Дий.
Очите му се разшириха.
- Гримасничиш като клоун - подхвърли му тя.
- Извинявай - промърмори Аш.
- Не се извинявай. На мен ми харесва: разчитам мислите ти още по-лесно. - Потупа го по бузата.
- Да вървя пеша до мотела?
- Не се дръж така, като че ли никога по-рано не си го правил. Излизаш от търговския център и завиваш наляво.
- Наляво - повтори той, като се опитваше да се концентрира.
- Завиваш наляво и вървиш направо, докато стигнеш до мотела. Знаеш му името, нали?
- Добре - каза Аш.
- Какво значи това „добре“?
Аш сбръчка чело и тя отново се разсмя високо.
- Ти нямаш нужда от грим, какъвто си слагат клоуните - каза тя през смях. Хвърли поглед към мъжа в ъгъла, за да провери дали оценява чувството ѝ за хумор. Той ѝ се усмихна и леко наклони глава. Дий го гледаше, като че ли я бе стреснал с неочакваната си фамилиарност, като че ли едва сега го е забелязала и не е сигурна как да реагира на нахалството му.
Аш забеляза размяната на погледи и разбра защо трябва да върви до мотела. Предстоеше му да прекара още една нощ пред вратата на стаята им, вслушан в звуците, които ще издават Дий и някакъв непознат... Но ще се вслушва главно в смела на Дий, в изблиците ѝ на жизнерадост, в писъците ѝ на екстаз накрая... Щеше да го боли да слуша всичко това, болеше го и сега, като гледаше как се държи заради непознатия в ъгъла - винаги го болеше, когато тя се отдаваше на някой друг...
- Какво е? - питаше го тя.
- Нищо - отвърна той, като реши, че го пита за какво мисли. Скоро тя сама ще разбере: винаги успяваше. Не искаше да се опитва да изрази с думи колко много го наранява, като върши това. Знаеше, че ще го заболи още по-силно.
- Нищо? Странно име за мотел.
- О! - Ясно, тя не четеше мислите му. Това се случваше понякога, когато бе в такова хубаво настроение: в такива моменти сякаш загубваше магическата си сила.
- „Дневен хан“ - опита се да се сети той.
- Не, зора - поправи го тя. - Мотел „Зора“. Запомни ли го?
Аш кимна.
- Повтори.
- Мотел „Зора“. Зора. Завивам наляво и вървя край магистралата, докато стигна до мотел „Зора“.
- Браво. Ще се справиш чудесно. А сега натикай остатъка от това гадно нещо в устата си и тръгвай.
Аш се изправи послушно и ѝ разреши да му избърше лицето със салфетка.
- Добре ли си? - запита той.
- Никога не съм била по-добре - отвърна тя. - Не се тревожи: ние с теб държим света в ръцете си.
Аш се усмихна: изречението го разсмя, въпреки че настроението ѝ го плашеше.
- А сега изчезвай - подкани го тя.
- Зора?
- Стига си се моткал, тръгвай.
Аш се затътри към вратата и излезе, като погледна само още веднъж назад с печално изражение, а Дий му махна демонстративно за довиждане, та мъжът в ъгъла да разбере, че сега е сама.
За да подчертае този факт, остана на масата още няколко минути. Отвори пудриерата и провери грима си, като държеше огледалото под такъв ъгъл, че да вижда отражението на мъжа. Той, разбира се, все още я разучаваше. Не снемаше погледа си от нея. Ето, вдига ръка и гърчи пръсти за поздрав. Жестът му изглеждаше смешен в огледалцето, слаб, някак женствен. Дий се надяваше, че не е от „онези“, но дори и да беше, риба в морето много, а по-добра примамка от нея здраве му кажи.