Обаче не искаше да гледа. Седна върху твърдия бетонен под на покритата веранда пред вратата на стаята.
- Татко, о, татко! - чуваше я той да вика. - Да, татко! Давай, татко!
Аш запуши ушите си и стисна очи. Опита се да мисли за последните хубави мигове, прекарани с Дий: снощи, когато тя бе започнала да се чувства добре, но още не бе чак толкова щастлива, колкото днес. Той гледаше една от онези шоупрограми за природата. Змия бе попаднала на жаба, която, вместо да се опита да спаси живота си с бягство, бе увеличила два пъти размерите си с надуване и се бе изправила на задните си крака. Тя изглеждаше прекалено голяма за нападателката, но змията явно си знаеше работата. Аш бе впечатлен от изуменото изражение на жабата, докато змията я поглъщаше: то не изразяваше тревога или страх, а само глупава почуда.
- Видя ли това? - запита Дий. - Дори не ѝ пукаше.
На Аш му бе приятно, че гледат заедно телевизия. Тя много често не бе вечер вкъщи, а ако останеше, обикновено не бе в добро настроение. Снощи обаче бе решила да прекара времето си с него, въртеше се просто из стаята, гледаше телевизия с него, коментираше видяното. Те много рядко прекарваха така заедно.
Когато мислите за снощната вечер не можеха повече да погълнат виковете на Дий, Аш започна да прави лицеви опори. В двора на болницата много мъже ги правеха само за да убият времето; Аш бе най-добрият от всички. Отпускаше се надолу, докато носът му докосне бетонната настилка на верандата, и се отблъскваше нагоре, като внимаваше да не си помага с краката: знаеше, че това е опит за измама. Не се спря, докато от челото му не покапа пот, а ръцете му не се разтрепериха от натоварването.
Дий бе престанала да пищи и Аш ги чуваше да разговарят.
Едгар лежеше по гръб върху леглото, убеден, че умира, но както се казваше в поговорката, какъв прекрасен начин да си отиде от този свят. Жената бе всичко, което той очакваше да бъде: с богато въображение, неуморима, способна да достигне многократно оргазъм - и дяволски шумна. Не му бе нужно да отгатва как вървят нещата: тя с цяло гърло му го съобщаваше.
А и той се справи превъзходно. Винаги бе подозирал изключителни сексуални способности у себе си, но сега разбра, че е направо шампион. Клати я, докато не спря да мърда. Сега лежеше до него потънала в пот, изтощена и достатъчно задоволена, за да изтрае цял месец, без да помисли дори за секс - ако е нормална жена. Едгар се усмихна самодоволно и се поздрави вътрешно, вторачен в тавана. Бе ѝ дал много повече от това, за което се бе пазарила.
Трябва да вземе телефонния номер на тази жена. Ще се върне тук след месец. Тя заслужава второ посещение. Имаше предвид някои неща, които се изкушаваше да опита, и вероятно ще стигне до тях следващия път. Бе усвоил няколко нови номера, които смяташе да приложи върху жена си. Едва ли щеше да се получи някакъв добър резултат: те зависеха много от ентусиазма на партньора, а точно това качество жена му не притежаваше. Но ако някога бе допускал, че боязливата ѝ резервираност - да не каже апатия - е възможно да се дължи поради някаква причина на него, сега можеше с лекота да отхвърли подобни подозрения. Той направо бе подлудил тази жена.
А тя бе умна и привлекателна - от този тип жени, които с лекота вкарват в леглото всеки пожелан мъж. Тази жена го беше пожелала, а той току-що ѝ доказа, че е направила правилен избор.
Едгар не можеше да си спомни кога се бе чувствал по-доволен след търкаляне в леглото с непозната - или по-малко склонен да изхвърчи през вратата, след като е задоволил страстта си. Но ставаше твърде късно, а той имаше работа сутринта. Лежеше до нея вече няколко минути - не би трябвало да се обиди, ако той си тръгне сега.
Погледна демонстративно часовника си.
- Мили Боже, нима наистина е толкова късно? - възкликна той и рязко седна. Тя постави ръката си върху голото му бедро. - Нямах представа - продължи той.
- Къде мислиш, че отиваш? - запита тя.
В гласа ѝ звънна странна метална нотка, която бе дочул веднъж или два пъти, докато се потяха един над друг. Бе предпочел да я пренебрегне и да я отдаде на разгорещена страст, но и тогава не му хареса, а още по-малко сега.
- Късно е - повтори той. Прехвърли крака над ръба на леглото, изтегли се от ръката върху бедрото му. - Трябва да тръгвам.
- Няма да ходиш никъде - заяви тя.
Той разбираше чувствата ѝ. Естествено е да поиска да се лепне за него. Такива са си жените; никога не знаят кога да се оттеглят. Но, по дяволите, този изискващ тон го вбесяваше.
- Трябва да си тръгвам. Нямах представа, че е толкова късно.