Тя продължаваше да не обръща внимание на кръвта, която капеше от носа ѝ, и това го объркваше допълнително. Кръвта се стичаше надолу по тялото и стигаше до окосмяването между краката ѝ. Имаше нещо зловещо в това пълно пренебрегване на лично нараняване, колкото и незначително да е то.
- Виж какво ще ти кажа - започна тя, - тъй като не знаеш как да използваш онова нещо, което виси между краката ти, ти всъщност нямаш нужда от него, нали?
- Какво?!
- Защо просто не го оставиш тук, при мен. Ще бъдеш много по-добре без него. Така повече няма да даваш обещания, които не можеш да спазваш.
Едгар реши да си тръгне без обувка. Тя ставаше все по-чудата с всяка минута.
- Какво искаш да кажеш?
- Ти каза, че ще се погрижиш добре за мен - отвърна тя. - Обеща да го направиш.
- Хей, направих каквото можах. Ти, изглежда, имаш някакъв малък проблем в тази област.
- Ти ме разочарова - продължаваше тя. - Всички ме разочароват и честно казано, това започва да ми омръзва.
Вдигна дясната си ръка до кръста си: между палеца и показалеца ѝ имаше нещо.
- Ела тук, сладкия ми - замърка тя. - Ще те освободим от онова нещо там, което е причина за всичките ти неприятности, и ще те пуснем да изприпкаш при майчето си.
Едгар се взря в ръката ѝ. Между пръстите ѝ пробляскваше бръснач.
- Казах ти да дойдеш тук. - В гласа ѝ неочаквано прозвуча сурова нотка. - Прави каквото ти казвам. Веднага!
Дий пристъпи към него и изпадналият в паника Едгар я ритна с все сила, като се целеше в слабините ѝ. Пръстите му улучиха корема ѝ и тя се търколи на пода. Бръсначът се изплъзна от пръстите ѝ и Едгар бързо го вдигна от килима. Тя веднага се изправи на четири крака, като се мъчеше да поеме дъх. За миг му се прииска да я резне по незащитения гръб, само за да ѝ покаже какво означава да размахваш бръснач срещу някого.
- Ти си луда! - крещеше той. - Напълно побъркана!
Тя измърмори нещо неразбираемо. Той се наведе над нея с уста близо до ухото ѝ.
- Луда си за връзване! Трябва да те затворят някъде!
Главата ѝ висеше надолу като на победено животно и кръвта ѝ капеше направо върху килима.
Тя отново промърмори нещо. Едгар се наведе още повече към нея, но без да изпуска бръснача от ръката си, в случай че тази побесняла кучка се опита да го ухапе или да направи нещо друго, също тъй налудничаво.
- Какво каза?
Тя задържа за миг дъха си.
- Мислиш, че съм луда? - И вдигна глава, за да го погледне в лицето. Гласът ѝ прозвуча така, като че ли идеята я забавляваше. Кръвта течеше по устните ѝ, но тя като че ли не я забелязваше.
- Знам, че си луда - заяви той.
Той отвори със замах вратата. Огромният мъж от ресторанта, когото бе видял да се влачи край магистралата, седеше на верандата пред вратата като куче, което чака господаря си.
- Мислиш, че аз съм луда? - повтори тя.
Мъжът се изправи и препречи пътя на Едгар.
Едгар прехвърли погледа си на Дий, която сега седеше върху килима. Искаше му се да ѝ каже, че не е искал да я нарани, че нещата са преминали вече допустимите граници и няма нужда да се задълбочават допълнително. Опита се да ѝ се ухили, за да покаже добрата си воля и сигурността, че тя всъщност не му се сърди сериозно.
Дий го погледа и му се усмихна ангелски. Кръвта ѝ се бе размазала по корема в мястото на ритника му и цялата долна част на лицето ѝ сега изглеждаше като боядисана в червено. Когато заговори, зъбите ѝ също бяха почервенели от кръв.
- Той ме удари, Аш - каза тя.
Аш грабна Едгар за гърлото и го стисна. Едгар успя да замахне веднъж кьм него с бръснача, преди да бъде хвърлен бясно към стената.
* * *
Аш натика мъжа в багажника на колата му и се върна в стаята да я почисти. Все още гола, Дий се бе свила върху леглото с колена, притиснати към гърдите ѝ, и с лице към стената.
- Трябва да тръгваме, Дий. - Аш започна да опакова дрехите ѝ в куфара, като ги сгъваше внимателно, както тя го беше учила.
- Спи ми се, искам да поспя - простена тя. Гласът ѝ бе толкова тъжен, че на Аш му се доплака.
Той постави резервната си риза върху нейните дрехи и отиде в банята да събере тоалетните им принадлежности.
- Трябва да се махнем, преди да дойдат за нас - напомни ѝ Аш.
- Искам да поспя. - Гласът ѝ бе тих и заглъхващ, сякаш вече се унасяше в сън. Той знаеше, че тя ще бъде такава през следващите няколко дни: обхваната от летаргия, прекалено депресирана, за да се облече или нахрани сама. Трябваше да я измъкне от мотела, преди тя да се отпусне прекалено много, за да се наложи да я носи на ръце.