Той провери чантата ѝ и се увери, че и нейните, и неговите хапчета са все още там. Опита се да си спомни колко капсули имаше в нейното шишенце при последната му проверка, но не можа. Изглежда, не е вземала от лекарствата си през последните няколко дни - в това бе сигурен. Нямаше смисъл да я мъчи сега да вземе капсулата: знаеше от опит, че трябва да я подлъже да погълне една, но не и когато е толкова потисната или пък когато е прекалено възбудена - тогава беше прекалено умна за него. Можеше да ѝ пробута някоя капсулка в храната само когато се измъкваше със собствени усилия от депресията си, но без още да се е превъзбудила достатъчно. След дните на пълно гладуване тя се нахвърляше върху храната с вълчи апетит. След тази първа капсула тя започваше да си ги взема сама - за известно време. Никога достатъчно дълго, но поне за известно време.
Докато тя се измъкне от депресията си достатъчно, за да им наеме стая в някой мотел, ще се наложи да живеят в колата. Аш знаеше, че никога не би могъл да наеме стая където и да било. Хората там сигурно веднага ще разберат всичко за него. Веднага щом си отвори устата, те ще усетят, че той не е съвсем нормален и че не могат да му имат доверие. Ще му се смеят или - още по-лошо - ще извикат властите да се погрижат за него.
Налагаше се да изчака, докато Дий се възстанови достатъчно, за да поеме грижата и за двама им. Ще открие някакво място за почивка край магистралата с лесен достъп до автомати за продажба на цигари и шоколад и възможност за осигуряване на вода от тоалетните. Ще заседне там, ще я закриля и ще се грижи за нея. За самата Дий нямаше никакво значение къде са, когато е в такова състояние. Всякакъв подслон ще свърши работа, докато дойде на себе си и поеме грижата за него.
Той взе парцал, за да почисти кръвта от килима и стената, и погледът му неволно попадна в огледалото. Видя отражението си и се вторачи изненадано в него: бе порязан от скулата до брадичката. Раната бе плитка и с размер на косъм, кръвта бе вече засъхнала. Не бе разбрал, че Лайл е успял да го пореже - не бе почувствал нищо.
Сега само размаза петното по стената, а килимът, изглежда, бе попил кръвта на Дий като гъба. Аш погледна парцала в ръката си. Кръвта на Лайл от стената и тази на Дий от килима се бяха слели в кафеникаво петно върху парцала и това му хареса.
- Багажът ни е готов, Дий - оповести той, като се приближи към леглото с изпран парцал. Той я завъртя и внимателно се залови да мие засъхналата по лицето ѝ кръв. Опитваше се да не поглежда голото ѝ тяло. То го възбуждаше и същевременно смущаваше.
Дий метна ръце около врата му със сподавено ридание и го притегли върху себе си.
Захапа ухото му и прошепна право в него така, че Аш почувства шепота ѝ право в слабините си - сякаш топлият ѝ дъх бе преминал за миг през тялото му.
- Хайде, Аш - шепнеше гя. - Хайде...
Едната ѝ ръка бе на врата му, а с другата вече дърпаше колана на панталоните му.
Аш стисна очи. Бе изпълнен с благодарност. Първо, че не се бе отпуснала чак толкова, колкото му се беше сторило - знаеше, че това, разбира се, е само въпрос на време, - и второ, че тя отново го искаше. Случваше му се рядко тези дни: от последния път, когато го бе поискала, досега се бе проточила дълга редица Лайловци.
Той никога не ѝ се съпротивляваше - разрешаваше ѝ да го използва както тя си иска и по начина, по който го предпочиташе. Той харесваше всичко, което тя желаеше...
Затвори очи и си я представи като птица - голяма, красива и опасна птица, носеща се в ефира с лекота, безжалостна в преследване на жертвата си. Смъртоносна - и прекрасна. Като орлица.
А той бе мечок, който се крие в пещера: мечоците се крият. Но и те вършат ужасни неща: убиват, дерат и хапят - но се крият, защото се страхуват. Орлицата никога не се крие, тя не се плаши: нищо в този свят не може да стигне до нея, за да я нарани - тя никога не се крие, никога не дебне, никога не изчаква жертвите си в засада. Орлицата кръжи в небесата и ги търси с орловия си поглед, който прониква навсякъде. Тя може отдалеко да види ужаса в очите на заека и ѝ трябва само да свие крила, да се спусне като стрела върху него и да го сграбчи, преди дори да се е помръднал.
Орлицата може да нападне дори и мечок: да го разкъса на части с нокти, да му извади очите, да грабне сърцето му.
Според Аш мечокът бе безпомощен пред орлицата: тя можеше да се спусне върху него изневиделица - нито можеше да я чуе, нито да я види, преди да го атакува с целия ужас на грацията и красотата си... Мечокът може да върши ужасяващи неща със сила, но е безпомощен пред орлицата и стремителната ѝ атака.
Той почувства орлицата върху себе си, чу припляскването на огромните крила и ласката на перата им, козината му бе оскубана и кожата разкъсана с човка, остра като бръснач, който реже, без да причини болка... Плътта му се разтвори за нея като цвят на овошка и тя се отдаде на пиршество...