„Ламънт знае нещо за децата, което аз не знам“ - заключи Бекер. Излезе от търговския център с неприятното чувство на нечистоплътност след целодневна работа навън. Не бе постигнал нищо друго, освен да събере куп доказателства, че нещо, вече неколкократно правено, няма начин да се извърши...
Седнал зад волана на колата си на паркинга, той се загледа над бетонните укрепления в града, който се разстилаше под него. Смрачаваше се: бе престоял в търговския център часове наред, за да избегне истинската работа, която му предстоеше да извърши сега. Бе опитал първо лесния начин - другият бе толкова болезнен...
Отпусна глава на волана, вторачен в контролното табло на колата. Нямаше измъкване: ако се заеме сериозно да направи нещо повече от повърхностната помощ, която вече бе дал, налагаше се да навлезе напълно в проблема. Нямаше смисъл да го опипва отвън и да продължава със смешните си опити да определи размера, формата и същността му на базата на видимото. Крайно време бе да престане да се държи като слепец, който се стреми да определи теглото на слон по тежестта на хобота или опашката му. Трябваше да обгърне напълно проблема. Дори нещо по-лошо: налагаше се да влезе вътре в него, да хване пулса му... Тази необходимост го изпълваше със страх, но той знаеше, че Карин Крист очаква от него точно това. Бе много способен в рутинната полицейска работа, която разрешаваше много случаи: там бе добър като всеки друг и дори по-добър oт повечето си колеги. Но не в нея се проявяваше геният му.
Ако Бекер наистина искаше да помогне, ако имаше някакъв шанс да попречи на Ламънт да отвлече и убие още едно дете, той трябваше да се вживее в снимките на жертвите му и тази необходимост го изпълваше с ужас. Както винаги, цената бе гадно висока...
* * *
Всекидневната на Бекер наподобяваше сцена на масово клане: пръснатите по пода снимки на убитите момчета създаваха впечатление на куп измъчени миниатюрни трупове, проснати в нозете му. Преди да ги подреди на пода, бе светнал всички лампи в стаята и бе поставил любимия си стол с облегалката плътно към стената. Бе свикнал със страха, но това не означаваше, че го посреща с разтворени обятия. Той често го посещаваше, но никога не му е бил приятел и Бекер винаги вземаше всички възможни мерки да намали въздействието му. Реагираше на филмите на ужасите с уплахата на малко дете, преднамерено четеше само безобидна документална и историческа проза без сцени на жестокост и насилие: нямаше нужда от изкуствени стимулатори на въображението си, измъчено от реалните ужаси на действителността. Отпуснати сред безопасния уют на всекидневните си, другите можеха да следят с приятна възбуда как луди размахват окървавепи брадви над безпомощни момичета и поверените им бебета по малкия екран, но Бекер изтръпваше и бързо отклоняваше погледа си. За разлика от тях той знаеше колко близо до действителния живот бе фантазията на автора...
Под ярката светлина цветът на раните изпъкваше силно на бледия фон на мъртвите детски тела. Първоначалното посиняване на натъртените места бе избледняло след смъртта, но запазената разлика в наситеността на цвета ги разделяше достатъчно ясно на по-стари и по-нови по отношение на момента на убийството. По-старите бяха започнали да избледняват, последните, резултат на побой, нанесен в деня на смъртта, изпъкваха наситено синкави сред белезникавата мъртва плът. Момчетата са били систематично и жестоко бити известно време преди умъртвяването им: в продължение на кратък период, вероятно около три седмици, според докладите от лабораторията по съдебна медицина. „Кратък период, по дяволите!“ - помисли си подигравателно Бекер. Двайсет и един ден мъчение бе равностойно по продължителност на цял един живот...
Седеше на стола си, вторачен напрегнато в снимките, заставяше се да огледа всяка една подробност, да се потопи в ужаса и болката на момчетата. После се насили да се изправи срещу собствения си ужас, прекоси стаята и загаси лампите една след друга.
Отпусна се на пода сред снимките и разреши на демоните да се спуснат срещу него... Пак бе вкъщи, но не сред безопасността на всекидневната си. Въображението му го отнесе в непрогледната тъмнина на килера от първите съзнателни години на живота му...
Усети живо плътността на обграждащата го тъмнина, бременна със заплаха, жива, дишаща във врата му, впита в гърба му... Тя като че ли се увиваше около него като гигантска змия, мускулите на гърба му се свиваха предупредително, оглушаваха го с писъци да се помръдне, да се обърне, но той знаеше, че ако ги послуша, ще стане още по- лошо: вероятно ще се изправи лице в лице с това живо, страховито Нещо и ще бъде изпепелен от пламтящите му очи...