Не знаеше колко дълго е престоявал, затворен в този килер: там времето спираше, минутите се отброяваха само от ужасеното пулсиране на кръвта във вените... Никога не бе разбрал с какво точно беше заслужил наказанието, към което килерът бе само прелюдия. Вцепенен от ужас, напрягаше се до болка да си спомни каква детинска беля го бе осъдила, каква постъпка бе изискала такова възмездие. Едва много по-късно в живота си най-сетне беше разбрал, че от значение бе наказанието, а не прегрешението...
Обикновено го държаха много дълго време сам в тъмнината, треперещ от ужас пред страховитите създания, които изпълваха пламналото му детско въображение, не по-малко измъчен от страха да не би да го забравят, да го изоставят... С облекчение посрещаше отварянето на вратата и се изправяше почти с радост пред мъчителя си - самотно, нещастно клъбце от ужас и страх...
И ето го пред него, обекта едновременно на любовта и отвращението му. Тежки стъпки по стълбите. Кисела воня на бира от дъха му. Безцветен тон, който постепенно преминаваше в гневни крясъци.
Побоите започваха като баналност, към която човек се придържа прилежно, макар и уморено.
- Надявам се, че имаше достатъчно време да помислиш върху поведението си...
Или:
- Майка ти ми се оплака, че си лошо момче...
Или:
- Нещо да кажеш в твоя защита?...
И всички тези рутинни изречения се произнасяха с такъв тон, като че ли имаше възможност за дискусия, шанс за милост или извинение. Жестока измама, която често подвеждаше малкия Бекер да вярва, че ще му се даде възможност за оправдание или за молба за милост и ще му се размине само с един удар за назидание.
Но секунди по късно тънкото було на цивилизованост изчезваше и заедно с ударите върху малкото момче се сипеха крясъци: „копеле“, „кучи сине“...
Разбира се, момчето Бекер плачеше, стискаше с ръце краката на баща си, обещаваше да бъде добро, обещаваше да бъде усърдно, обещаваше, обещаваше... Като че ли някой сс вслушваше в тънкото му ужасено гласче. Като че ли имаше начин да избегне наказанието от ръцете на родители, които изпитваха удоволствие от жестокостта към собствения си син. Като че ли имаше такава ужасяваща постъпка, която да оправдае подобен побой над едно дете от ръцете на най-близките му...
* * *
С течение на времето най-много го нараняваше именно фактът, че точно най-близките, най-любимите му хора проявяваха редовно такава неоправдана жестокост спрямо него. Тялото се възстановяваше от побоя и ставаше все по-силно. Но оставаше повтарящият се шок, зашеметяващата истина, че мъчителите му, които гледаха на неговото тяло като на заложник и източник на извратено удоволствие, бяха хората, които той обичаше най-много в света... От това болеше най-силно и то нанасяше най-дълбоката и непоправима вреда...
Защото не винаги отношенията между тях бяха такива. Понякога те като че ли го обичаха: примерно баща му ще разроши косата му със същата огромна ръка, която нанасяше удари... или ръмжащият глас, който засилваше ударите с обиди, ще го похвали за физическата му сръчност... Имаше моменти, когато те се смееха на шегите му или го поздравяваха за успехите му в училище, седнали около масата за вечеря. Дори понякога майка му го погалваше с топли, нежни ръце, успокояваше го с усмивка и шепнеше настоятелно „никога не казвай никому“. Никога. Никому. Да каже какво става в семейството му означаваше да рискува да загуби завинаги любовта им. Да загуби семейството си. Малкият Бекер рано научи стойността на тайните и по-дълбоката истина, че всеки крие по нещо.
Имаше и моменти, когато бесовете на баща му го обхващаха така неочаквано, че той просваше момчето на пода с внезапен удар с юмрук или с ритник. Но тези непланирани, импровизирани побои ставаха рядко и свършваха бързо. Те като че ли плашеха и двамата му родители с характерната за тях неочаквана избухливост и случаен каприз.
Бекер знаеше, че баща му счита себе си за разумен човек с логично поведение и добър контрол - той дори се гордееше с това. Внезапното насилие противоречеше на поддържания от него образ. Родителите му предпочитаха подреденото, предварително решеното и планирано „разумно“ наказание. Обичаха да го бият по начин, който съответстваше на вижданията им на хора от средната класа.