Сега, обгърнат от тъмнината на всекидневната си, възрастният. Бекер пак се свиваше от рязката шокираща болка на жестоките удари, нанасяни в детството му, стискаше се за крака на баща си, хленчеше и стенеше, плачеше и обещаваше... и си създаваше своя собствена версия на истината за човешката природа - и за своята собствена. Години по-късно, под живото въздействие на тази тъмна страна от детството му, Бекер сформира свой собствен тип на човек, доста различен от заобикалящите го. Но не от всички. Знаеше, че не беше сам в деформирания си свят или в изкривения, грозен модел на отблъскваща страст, която беше опустошила част от сърцето му. Там имаше и други... И той притежаваше необходимия изстрадан опит и власт да ги познае... Питаше се дали те щяха да го разпознаят, преди да е станало твърде късно...
ГЛАВА
6
Ако зависеше от него, Едгар Рапъпърт нямаше да докладва случая с Дий на полицията: страхуваше се нещо да не стигне до ушите на жена му. С нея нямаше да има затруднения - щеше да обясни счупения си нос и многобройните синини като естествен резултат от опит за ограбване с побой. Пред Мими вероятно щеше да мине и версията, че след като го ограбват и пребиват, крадците го заключват в багажника му от чиста жестокост (въпреки че тя нямаше как да научи за часовете, прекарани там върху мострите от спортни дрехи. Той беше кървил обилно върху две ризи за голф и смачкал невъзвратимо тенис-поличка с кремав и прасковен цвят.)
Полицията обаче нямаше да приеме разказа за кражба с побой. Собственичката на мотела, която реагира най-сетне на заглушените му викове за помощ, го намери в багажника заедно с портмонето, кредитните карти и дори дребните му пари. Едгар нямаше друг изход, освен да разкаже на извиканите полицаи цялата неприятна история - или леко поукрасената версия, която изпускаше удара му с юмрук в лицето на Дий и включваше по-ефективна самозащита срещу Аш, когото Едгар представи като ревнив съпруг.
Тъй като мотелът се намираше на около три километра извън границите на Согъртис, Ню Йорк, на обаждането на собственичката реагира щатската полиция. Те прилежно си взеха бележки, записаха описанията на Едгар и на собственичката, фотографираха стаята и кървавите петна по стените и пода. Собственичката, която бе получила заплащане за седмица в аванс, бе започнала да харесва Дий, весела, енергична жена, но определено бе чувствала несигурност по отношение на мъжа: тромав, едър човек, на когото така и не научи името. Не бе особено заинтересувана от евентуалното задържане на Дий: петната по килимите ѝ не бяха нещо ново за нея, а джобът ѝ бе стоплен от извънредното заплащане за още три дни. Когато стана ясно, че и Едгар няма да подаде официално оплакване за нанесен побой с телесни повреди, полицията го освободи.
Седмица след срещата на Едгар Рапърт с Нюйоркската щатска полиция, Дий и Аш бяха в Кънектикът.
* * *
Директорът Люис почука с пръст по документите на Дий и засмука горната си устна. Той беше пълен мъж с жълтеникава кожа и живееше живота си потопен до шия в лицемерие, което упражняваше без следа от колебание.
- Документите ви изглеждат в ред - заяви накрая той. - Но аз, разбира се, трябва да ги проверя.
- Разбира се - съгласи се Дий. И двамата знаеха, че той няма да направи проверка. Достатъчно трудно беше да се намери някой да върши тази работа, а още по-малко можеше да се надява човек да се намери професионалист. Целият бранш страдаше хронично от недостиг на работна ръка и всеки случаен кандидат получаваше работа в момента, когато влизаше в сградата. И Дий, и директорът бяха напълно наясно по този въпрос.
- Може би ще трябва отново да говоря с вас, когато проверите препоръките ми - продължи тя, предизвиквайки го нарочно. Това бе един от редките моменти, когато щеше да има власт над него, и тя побърза да се възползва и извлече малко наслада. Истината обаче беше, че Дий се нуждаеше от работата толкова, колкото той от нейните умения. След седмица, прекарана в колата, парите ѝ се бяха изпарили, нямаше спестявания, нито нещо стойностно, което да може да продаде. Тази работа ужасно ѝ трябваше.
- Не виждам причина първо да не започнете - побърза да реагира директорът. - Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Какво ще кажете за утре?
Дий се усмихна.
- Прекрасно. Имам нужда от време да напазарувам.
- Разбира се, разбира се - каза директорът и стана с известно затруднение. - Ако има нещо, с което да мога да бъда полезен... - Опита се да предложи широк диапазон от помощ, която с желание би ѝ дал, без да я обиди. Напоследък жените бяха станали така обидчиви. Тя обаче изглеждаше като една от онези жени, които кръстосваха улиците и висяха по заведенията: имаше нещо в очите ѝ, което загатваше за невъздържана страст. „Съпругът ѝ вероятно е пияница“ - помисли си той. Още една от причините, които принуждаваха жените да идват тук - семейни проблеми, общата безработица и неспособност да си намерят работа, отчаянието. Тази обаче не изглеждаше отчаяна. Нито пък неспособна да си намери работа. Оставаха семейните проблеми, вероятно скорошна раздяла. Разбира се, тази жена изглеждаше податлива на утехи в извънработно време. Директорът се опита да ѝ внуши, че е човек, който може да предложи разбиране и съчувствие.