- Да, има нещо - започна Дий.
- Да?
- Чудя се дали наблизо има търговски център.
- В наши дни винаги някъде наблизо има търговски център - отговори той и ѝ обясни как да го намери.
* * *
Дий се настани на стол в павилиона за закуски и постави чантата с покупките върху скута си. Краката я боляха, главата - също, макар и не остро. Денят се оказа изтощителен, но изпълнен с оптимизъм. Винаги е така, когато човек си мисли, че обръща нова страница. Този път ще се държи добре, ще се отдаде на работата си и на Аш и наистина ще се откаже от някои неща. Първо и преди всичко ще си взема лекарствата редовно.
Извади хапче от чантата си и вдигна чашата с кафето, за да го глътне по-лесно. Но вътре в нея нещо притрепери, нещо скочи: като мехурче от нещо, което започваше да ври... Дий се наслади на чувството: знаеше, че хапчето ще го убие в зародиш. Изчака още малко, за да разбере дали все още е там - продължаваше да държи хапчето и чашата пред устата си.
То се появи отново: малко подръпване, далечен глас, който я подканваше да си играят заедно. Ако погълне хапчето, то ще си отиде и няма да я безпокои повече. Тя няма да се чувства нещастна, но няма да бъде и щастлива...
Отново го усети; то бълбукаше и шумеше отвътре, промъкваше се през разума и предпазливостта по-леко от въздуха, не позволяваше да бъде потиснато и опитомено. Този път тя мислеше за него като за първия несмел опит за смях на ученичка, решила да не се хили в шепата. Искаше ѝ се да се изсмее вътрешно. Опита внимателно да разбере дали има интерес към безпричинно веселие в останалата част от самата нея. Дий знаеше, че ако му отпусне юздите, звънлив смях ще разлюлее тялото ѝ с пълна сила и тя ще звъни и звънти, и крещи от смях... А те искаха от нея да го задуши - и Аш, и лекарите. Но какво знаеха те за него? Сиви, безцветни, скучни хора, непознали никога разкошната красота на този вид смях. А в дъното на лицемерните си сърца всички те очакваха от нея да го почувства и да ги дари с него, защото обичаха да го слушат, когато ги забавлява. Самите те бяха повече или по-малко привлечени от нейното чувство за безтегловност. Тя имаше властта да създава по-добър свят за всички, макар и за кратко. И всички непрекъснато очакваха от нея да прави точно това. Винаги се надяваха Дий да прелее у тях собствената си енергия и ентусиазъм. Никога не се оплакваха, когато тя скачаше на нозе, за да поведе танца. Тя самата беше танцът, музиката, въртящият се калейдоскоп от светлини - всичко бе събрано вътре в нея, готово да бъде пръснато навън за радост на другите. Винаги е била такава. Дори когато я държаха под наблюдение и я тъпчеха с лекарствата си, за да я направят скучна като тях, Дий знаеше, че тя бе живецът не само на една забава, но и на целия свят.
Продължаваше да стои на масата с хапче в ръка. Това гъделичкане вътре в нея искаше така силно да се разшири, да я обземе изцяло...
И в този момент чу момчетата. Те се смееха високо с нейния смях и звънливите им гласове се носеха през търговския център като птича песен през пролетта.
Дий се обърна и ги видя, момчета с ангелски лица, херувими, слезли от италиански фрески, облечени в дънки и с бейзболни шапки на главите.
Съвършени момчета. Свежи, забавни и сладки. Изпълнени с енергия като още пухкави вълчета, които подскачат извън бърлогата, невинни като серафими.
Може би едно от тези момчето е нейното.
Дий върна хапчето в чантата си.
* * *
Аш разбра, че предстоят неприятности веднага щом забеляза кутията с пластмасови ръкавици върху нощното ѝ шкафче. Той ги повдигна и я погледна с ням укор.
- Налага се да боравя с отпадъци на работата – заяви тя.
- Ти обеща.
- Не искаш да хвана спин или хепатит, или нещо друго, нали?... Кажи, нали не искаш?
- Не.
- Чудесно. - Дий грабна кутията от ръката му и я пъхна в чекмеджето на нощното шкафче.
- Ти обеща - повтори той.
- Прибрах ги. Погледни: няма ги.