Дий пя по целия път до търговския център. Продължи да пее и когато спряха на паркинга. Изкара докрай припева, вгледана пред себе си, сякаш все още шофираше. Задържа последния тон дълго време: не ѝ се искаше да се разделя с него - знаеше, че заедно с мелодията ще изчезне и утехата ѝ.
Когато свърши, обърна се към Аш и му се усмихна мило. Бузите ѝ бяха мокри, но тя изглеждаше странно щастлива и спокойна.
Потупа го ласкаво по лицето.
- Не разбираш, защото не си жена. Няма любов като майчината...
Аш я последва в търговския център с чантата - беше забравил да я остави в колата.
Г Л А В A
7
Бекер забеляза полицейската кола отзад веднага щом излезе от паркинга и се включи в магистралата на път към родния си град Кламдьн. Когато започна изкачването по дългия, стръмен хълм, който водеше в покрайнините на града, ускори бавно, но стабилно, за да провери дали голямата полицейска кола ще направи същото. Убеди се, че го следват, зави наляво веднага, щом стигна най-високата точка на дългия цял километър и половина хълм и увеличи скоростта, когато минаваше през пресечката. Точно преди сградите да скрият от погледа му полицейската кола, забеляза, че бурканът на покрива ѝ светна и започна да се върти.
На първата пресечка Бекер зави надясно, а на следващата - наляво. Полицейската кола изпълваше все повече и повече огледалото му за задно виждане, намалявайки успешно разстоянието помежду им. Светлините продължаваха да просвяткват, но още нямаше сирена. Бекер зави надясно и веднага влезе в някаква алея за гараж наблизо. Полицейската кола профуча край алеята, Бекер се измъкна от нея и се върна обратно. Малко преди да завие зад ъгъла, забеляза, че задните светлини на полицейската кола светнаха: шофьорът бе натиснал спирачки.
Бекер паркира зад ъгъла, където беше временно извън полезрението на полицая, излезе и се облегна небрежно на капака на колата си. Полицейската кола изскочи внезапно иззад ъгъла и профуча край него. След около четирийсет метра спря и бавно запълзя обратно на заден ход към него.
Когато се изравни с Бекер, полицаят подаде глава от прозорчето.
- Много хитро - каза той.
- Благодаря - отговори Бекер.
- Караш ме да се нося напред-назад, да въртя колела като герой на комикс. Какво ще стане с имиджа ми на образец, достоен за подражание?
- Не подозирах, че си такъв.
- Много деца ме гледат отдолу нагоре, изпълнени със страхопочитание: търсят указания как да преживеят живота си.
- Нямах представа.
- Няма да им се отрази добре, ако ме видят да изглеждам като мижитурка. Аз съм полицейският бос тук.
Полицаят се измъкна от колата. Той беше едър мъж, висок и силен, но мускулите му бяха започнали да се отпускат, а лицето и коремът му - да затлъстяват.
- Колко деца те възприемат като образец, достоен за подражание? - запита Бекер. - Импровизиран отговор, разбира се. Ако знаеш.
- Стотици. Може би дузини. А как стоят нещата при теб?
Полицаят намести кобура върху колана с добре познато на Бекер движение. Когато полицейският шеф шофираше, завърташе колана си за удобство така, че кобурът да попадне между краката му. След излизане от колата отново го завърташе на място - движение, което понякога създаваше впечатление, че се кани бързо да изтегли пистолета си.
- Когато ме видят, децата се разбягват с писъци от ужас - отвърна Бекер.
- Странна реакция - учуди се полицаят. - Аз лично те намирам за доста привлекателен.
- Работя върху проблема - въздъхна Бекер. - Между другото, добре шофираш.
- Преминах специален шофьорски курс - уточни полицаят. - Инструктор ми беше някакъв пъзльо от ФБР. - Облегна се на капака до Бекер. - Мога да правя завой на две колела и да се завъртам на триста и шейсет градуса като онези по филмите. Умея всичко.
- Поради което са те направили шеф, предполагам.
- И за детективските ми способности.