- Само това липсва - му бе казала Дий. - Да се надигаш от задната седалка като перископ. Това изобщо няма да бъде смешно, нали?
Знаеше, че тя не казва „смешно“ в смисъл на онова, което предизвиква смях, въпреки че откриваше нещо много комично в представата за себе си като перископ.
Не трябваше да ходи до тоалетната, да се надига и да надзърта през прозореца, не трябваше дори да се помръдва, за да не го забележи някой, който минава наблизо и хвърля случаен поглед в колата.
Aш си повтаряше, че сега той е вълчи паяк. Вълчият паяк не се върти в бърлогата си, докато чака жертвата. Беше го видял какво точно прави. Той стоеше неподвижен като статуя с присвити крака, готов да скочи, огромните му очи се взираха неподвижно право напред. Камерата трябва да е била точно над него, но той не помръдна нито мускул, нито дори косъмче от тялото си. Ако му се е искало да иде до тоалетна, просто не отиваше - и край.
Чу приближаващи се стъпки и разтвори ръце под одеялото в готовност да грабне. Пръстите му бяха точно като многобройните крака на паяка: стегнати и леко присвити.
Вратата на колата се отвори и той почувства тежестта на тяло върху седалката. Аш скочи също като вълчи паяк и незабавно погълна момчето, като го покри с одеялото, което отметна от себе си. Ръцете му се сключиха около тялото на момчето, с едната от тях бързо притисна одеялото към устата му.
Колата вече се движеше, но Аш остана сгънат на задната седалка: знаеше, че не трябваше да бъде забелязан от никого, докато не се отдалечат на безопасно разстояние. Той лежеше върху момчето, притискаше го с тежестта на тялото си, като внимаваше да не го смачка.
След първия момент на атаката Аш намести ръката си така, че да покрива само устата на момчето, не и носа му. Имаше борба само в този момент, когато той ги задушаваше, без да иска. През останалото време те лежаха неподвижно под ръцете му. Аш се замисли за насекомите, които ловеше вълчият паяк. Те като че ли изобщо не се съпротивляваха, докато паякът ги обвиваше в коприната си. Спомни си и надулата се до огромни размери жаба, погълната от змията. И тя не се бе борила, само в очите ѝ имаше протест.
Аш разбираше, че паякът превръщаше жертвата си в мумия, като я обвиваше в копринените си нишки: той не само я лишаваше от свобода на движение, но и я запазваше за консумация в бъдеще. Същото правеше и Аш с одеялото. Той не само лишаваше момчето от възможност за борба. Той го увиваше за съхраняване и консумиране в бъдещето.
„Не че смятаме да го изядем, както прави паякът“ - помисли си Аш. Но след време Дий щеше да изтегли жизнените му сокове и да го остави пресушено и празно отвътре...
- Внимавай с хубавото ми момче! Да не го нараниш? - обади се Дий. Гласът ѝ звучеше възбудено и весело: почти като че ли беше Коледа, а пакетът, който Аш държеше в ръцете си, беше най-прекрасният от всички и точно за нея. И правилно: той беше за нея, разбира се. И за Аш също, но главно за нея.
Колата набираше скорост, което означаваше, че са далече от центъра на града и се отправят към магистралата. Щом излязат на нея, Аш ще може да се изправи и да развие пакета: никой нямаше да чуе писъците на момчето през воя на профучаващите там коли и камиони.
После ще навъртят много километри - нямаше значение накъде, важно беше да бъдат на магистралата. Ще изминат трийсетте километра до мотела, ще го отминат, след време ще се обърнат и ще се върнат по друг път, ще убиват времето, докато сс стъмни и стане безопасно да се върнат най-сетне под прикритието на тъмнината. Аш ще увие момчето в одеялото още веднъж и за секунди ще го вмъкне между сигурните четири стени на стаята им - прекалено бързо, за да може някой да разбере какво носи или пък момчето да изпищи и да се освободи с ритане от ръцете му.
Междувременно Дий ще обясни на момчето задълженията му и какво точно очаква от него. Отначало то няма да разбере какво се иска от него; те никога не разбираха. То ще се оплаква и ще иска да го върнат вкъщи. Ако е много глупаво или силно стреснато, ще ги заплаши, че ще извика полиция. Днес Дий ще му прости това поведение. Отначало тя бе готова да прости всичко. Първият ден бе толкова щастлива от новата си придобивка, че не я беше грижа за малките ѝ несъвършенства. Трябваше да мине време, за да ги забележи, и тогава те започваха да растат в очите ѝ до момента, когато тя виждаше само тях и нищо друго. Образът на хубавото ѝ момче ще избледнее и тя ще вижда само неблагодарност и ще усеща само разочарование...
Но това ще стане след няколко седмици, броени отсега нататък. Междувременно Дий отново се превърна в красивата орлица, която грациозно се рееше над него. А момчето бе нейното малко голишарче, затворено по необходимост, за да бъде запазено от заобикалящите го опасности: ловци и главозамайващата височина на гнездото, в което птицата майка ще го отглежда. А когато тя отлети от гнездото, за да търси храна за новото си люпило, Аш ще му прави компания: самият той голяма тромава птица с подрязани крила. За него бе толкова невъзможно да отлети заедно с нея, колкото и за момчето, но той беше по-силен, умееше да предложи защита и дори да го научи на някои неща. Аш поучаваше голишарчето, казваше му нещата, които трябваше да знае, за да остане майка му доволна. Но той никога не успяваше да го поучи достатъчно добре, защото рано или късно бедното голишарче се проваляше. Колкото и да се стараеше Аш да помогне на горкото момче, колкото и мъжествено самото то да се опитваше да спечели одобрението ѝ, в края на краищата винаги се проваляше...