И тогава късчетата месо, които птицата майка носеше в гнездото, за да нахрани своето голишарче, ще се променят. Ще се превърнат в късове плът, откъсната от самото пиле. Тя ще го храни с тях... И птичето, така внимателно обучено дотогава в подчинение и благодарност, ще яде от себе си без оплакване, докато изчезне...
ГЛАВА
9
Полицията бе събрала около две дузини свидетели на едно нищо. Служители и купувачи, те може и да са присъствали - или да не са присъствали - на нещо, което не се знае дали се е случило...
Интересът постепенно се приспиваше от почти еднообразните повторения, местните полицаи прилежно записваха разкази на хора, които като че ли бяха видели всичко с изключение на единственото нещо от значение. Карин и Бекер се движеха между тях със значките си на агенти на ФБР, слушаха, от време на време се включваха с някой допълнителен въпрос.
- Като че ли разпитваме съседи на убит от мафията - прошепна Карин на Бекер. Никой не знаеше нищо. В този случай обаче хората даваха показанията си с желание, но бяха като свидетели на шоу с магически трикове: бяха гледали, но не бяха видели и не бяха разбрали какво точно е направил фокусникът.
- Разберете, че тук непрекъснато е тъпкано с хора - говореше отговорникът на щанд за понички, осигуряващ добър поглед към главния етаж на търговския център. - Не искам да кажа, че съм прекалено зает с работа или че хората си потрошават ребрата от желание да си купят понички, но те са пред щанда и навсякъде. - Докато говореше, смучеше клечка за зъби, която размахваше нагоре-надолу, щом замълчаваше.
Бекер седеше зад полицая, който водеше разпитите, и внимателно наблюдаваше мъжа на име Фред според картончето на гърдите му.
- Те идват на групи, на двойки, сами. Нима е възможно да се държи сметка за някой от тях, ако ме разбирате какво искам да кажа? Тази сутрин докараха старците от старческия дом. Едва ли някога сте виждали толкова много бастуни и инвалидни колички, събрани заедно. Довеждат ги на всеки две седмици тук - разходката в центъра за тях е сигурно голямо разнообразие. Разбира се, купуват само дреболии - на тази възраст за какво им е каквото и да било?
Фред говореше със стиснати челюсти, за да задържи клечката за зъби на място. „Прилича на човек, болен от тетанус“ - помисли си Бекер.
- Следобед дойдоха деца от училището. Нямаше как да не ги видя, изнизаха се пред очите ми вероятно към магазина за електронни играчки, но не знам точно. Понякога ги водят в магазина за домашни любимци. Друг път им показват тропическите риби като част от тяхната образователна програма, знам ли... Знам само, че не спряха тук.
- Децата не обичат ли понички? - запита Бекер.
Полицаят го погледна раздразнено, но забеляза значката на ФБР на гърдите му и си замълча.
- Кой не обича понички? Но тези деца бяха доведени тук организирано, ако разбирате какво искам да кажа. Пред тях - учителка, отстрани - друга, а отзад училищната медицинска сестра прибира изоставащите. Все едно че карат стадо говеда или нещо подобно. Няма начин да се откачат и да прескочат набързо до щанда за една поничка.
- Наоколо въртяха ли се сами деца без надзор? - запита полицаят.
- Откъде да знам? Пред щанда непрекъснато се въртят деца без възрастни. Как да разбере човек дали са изклинчили от тази група, или са тук с приятели или родителите си - или са дошли просто да се повозят па ескалаторите. Нито едно от тях не носи табелка „Аз съм сам“.
- Минава ли се край твоя магазин, за да се стигне до тоалетната?
Фред се позамисли за момент, като прехвърляше с език клечката за зъби в устата си.
- Може да се мине и край мене, но аз не съм толкова близо до тоалетната, ако това имате предвид. За да се стигне до тоалетната, трябва да се извърви нататък цялата дължина на коридора. Може да се стигне до нея и от другата страна.