– Какво?
Гън преодоля вътрешната си съпротива и пристъпи по-близо, но професор Мългрю просто му обърна гръб и отиде до комплекта инструменти, наредени на плота до мивката. Върна се оттам с увеличително стъкло, уловено между палеца и показалеца му.
– Така си и мислех – рече след малко с тържествуваща нотка в гласа. – Производителите на тези пластини често са гравирали върху тях серийни номера. А в нашия случай има дори и дата. – Сетне се отдръпна назад, приканвайки Гън да погледне сам.
Сержантът взе увеличителното стъкло и с лека гримаса на погнуса се приведе над черепа. Под серийния номер с римски цифри бе изписано MCMLIV.
– Това, в случай че не можете да го разчетете, прави 1954-та – поясни сияещо патологът. – Около две години преди да си направи татуировката с Елвис. И съдейки по тъканните нараствания около пластината, три или четири години преди да го убият на плажа.
1 Известен модел бойни кинжали от Втората световна война. – Б. пр.
Шеста глава
Отначало Фин беше напълно дезориентиран. В ушите му, надделявайки над шума на вятъра и водата, се разнасяше непрестанно бумтене. Беше му задушно и се обливаше в пот, макар че лицето и ръцете му бяха студени. Щом отвори очи, в първия миг бе заслепен от странна, синкава светлина. Отне му половин минута, докато си спомни къде се намира, вторачен в плата на палатката, който се раздуваше и спускаше над главата му като гръдния кош на запъхтян бегач на дълги разстояния. Около него цареше пълна бъркотия – разхвърляни дрехи, полуразопакован багаж, лаптоп, пръснати книжа.
Предната вечер по здрач бе избрал място, което му се бе сторило относително равно, за да разпъне двуместната си палатка. Едва сега си даваше сметка, че то е наклонено по посока на крайбрежните скали и морето отвъд. Той приседна, вслушвайки се в свистенето на вятъра във въжетата на палатката, сетне се измъкна от спалния чувал и навлече чисти дрехи.
Когато спусна ципа на входа и излезе навън, го очакваше ярко утро. През нощта бе валяло, но вятърът вече беше изсушил тревата. Фин седна бос сред нея и докато обуваше чорапите си, примижа от отражението на слънцето в океана – блестящ кръг, който изчезна, щом пролуката в облаците се затвори, сякаш някой бе угасил електрическа крушка. Той присви колене към гърдите си и опря лакти върху тях, вдишвайки соления въздух, примесен с мирис на торфен дим и влажна пръст. Вятърът разрошваше късите му руси къдрици, пощипваше го по лицето и изпълваше гърдите му с възхитителното чувство, че просто е жив.
Надзърна през лявото си рамо и видя запустялата къща на родителите си. Зад нея личаха руините на старата, „черна къща“, приютявала предците му столетия наред. Като дете бе играл в нея, безгрижен и щастлив, без дори да подозира какво му готви бъдещето.
Отвъд хълма пътят се спускаше надолу към шепа разхвърляни къщи и дворове, съставляващи селото Кробост. Пристройки за тъкачници с червени ламаринени покриви, къщи с бяла или розова мазилка, огради с разкривени колове, бодлива тел със снопчета вълна, развявани от вятъра. Тесни парцели, спускащи се към брега, някои култивирани за ниви и зеленчукови градини, а други просто оставени за паша на овцете. Разхвърляни скелети на трактори и комбайни, ръждясващи символи на някогашни надежди за просперитет.
Зад билото стърчеше тъмният покрив на кробостката църква, доминираща както над хоризонта, така и над съществуването на хората, живеещи в нейната сянка. Пред долепения за нея дом на свещеника бе простряно пране и белите чаршафи плющяха неистово на вятъра като обезумели сигнални флагчета, приканващи към възхвала и страх от бога.
Фин презираше църквата и всичко, свързано с нея, но в познатата гледка имаше нещо успокояващо. Все пак тук бе родното му място и това повдигаше духа му.
Чу някой да го вика по име, нахлузи обувките и се изправи на крака. До колата му, паркирана пред външната порта, стоеше младеж, който, щом го видя, прекоси тревясалия двор с неуверена усмивка на лице. Беше към осемнайсетгодишен, почти наполовина на неговата собствена възраст. Със светла коса, оформена на гребен с помощта на гел, и теменуженосини очи, толкова поразително напомнящи тези на майка му, че при вида им по кожата на Фин полазиха тръпки. За момент двамата се гледаха в неловко мълчание, преди Фин пръв да протегне ръка.
– Здравей, Фионлах.
Момчето я стисна кратко и силно, сетне кимна по посока на палатката.
– Там ли спиш?