Едва когато спряха за чаша чай в Бенбекула, Фин забеляза, че мобилният му телефон е изключен. През последните няколко нощи, прекарани по хотелски стаи и в палатката, той напълно бе забравил да го зарежда. Щом се върнаха в колата, включи кабела му в гнездото на запалката и го пусна в поставката за чаши между седалките.
Час по-късно, след като заобиколиха носа при Ист Килбрайд, видяха пред себе си малкия пристан на Лудах и окъпания в светлина остров Ерискей отвъд залива.
Лекият ветрец едва диплеше ясната, синя водна повърхност, докато преминаваха правата отсечка на дигата. После шосето направи плавен завой и започна да се изкачва между хълмовете. В края на пътя Фин сви надолу към кея на Хаун.
През цялото време поглеждаше в огледалото към Тормод, но нищо в помътнелите очи на стареца не издаваше, че познава тези места. Той по-скоро изглеждаше задрямал, а и нищо чудно – преходът бе дълъг и изморителен, като заедно с качването на ферибота и почивките за обяд и кафе им бе отнел почти пет часа.
Сега колата пое по асфалтираната алея, водеща към голямата бяла къща над залива, и спря редом с розовия мерцедес. Фин и Маршели помогнаха на баща ѝ да слезе от задната седалка и да разтъпче схванатите си крака. Соленият морски бриз му се отрази добре и той скоро се ободри, но все още се озърташе недоумяващо наоколо.
– Къде сме? – попита.
– Там, откъдето е започнало всичко, господин Макдоналд – отвърна Фин. – Елате, искам да ви срещна с някого.
Тримата изкачиха стъпалата към предната веранда и той натисна звънеца. От дълбините на къщата се разнесе мелодията на „Храбрата Шотландия“. Мораг отвори вратата почти веднага, с чаша джин в едната ръка и цигара в другата. Дино се въртеше край глезените ѝ и джафкаше възбудено. Тя огледа неочакваните си посетители и през лицето ѝ премина сянка на примирение.
– Не знам защо имах странното усещане, че ще се върнеш – каза на Фин.
– Здравей, Кейт.
В тъмните ѝ очи за миг припламна странен огън.
– Дълги години минаха, откакто някой за последно ме е нарекъл така.
– Джон Макбрайд ще да е бил един от последните.
Фин отстъпи встрани и кимна към Тормод.
– О, боже – ахна тя. – Ти ли си, Джони?
Той само примигна глуповато насреща ѝ.
– Има деменция, Кейт. Почти не разбира какво се случва около него.
Мораг протегна длан, преодолявайки половин век разстояние, за да докосне своята някогашна любов, безвъзвратно изгубена в онази бурна пролетна нощ. Пръстите ѝ леко погладиха бузата му и той я изгледа любопитно, сякаш се чудеше защо го пипа. Но нямаше и помен от разпознаване. Тя въздъхна и се обърна към Фин.
– А коя е дамата?
– Аз съм дъщеря му – каза Маршели.
Кейт остави питието и цигарата си върху масичката в антрето и улови ръката ѝ в своите.
– О, миличка, можеше да бъдеш също и моя, ако нещата се бяха развили иначе. Цял живот съм се чудила какво ли е станало с бедния Джони.
– Или Тормод Макдоналд, както е по-известен сега – намеси се Фин. – Как се сдобихте с акта за раждане? Откраднахте ли го?
– По-добре влезте вътре – стрелна го с очи тя, като пусна Маршели. – Сетне взе чашата и цигарата си и всички последваха нея и Дино към всекидневната, предлагаща панорамна гледка към хълмовете и залива. – Как изобщо разбра, че съм Кейт?
Фин извади от чантата си албума с изрезки на Тормод и го разтвори върху масата. Тя издаде неволно възклицание, осъзнавайки, че всички те са свързани с нея. Изваждани от вестници и списания в разстояние на повече от двайсет години, още от първите дни на звездната ѝ слава, изгряла с участието в „Улицата“. Десетки фотографии, хиляди думи.
– Може и да не сте знаели какво се случва с Джони, Кейт, но той положително е знаел какво се случва с вас.
Тормод пристъпи към масата и също се наведе над албума.
– Помните ли тези статии, господин Макдоналд? – попита Фин. – Как сте събирали всичко, свързано с актрисата Мораг Макюън?
Възрастният мъж дълго се взира в тях, като на няколко пъти отвори уста, преди накрая да промълви:
– Кейт. Ти ли си, Кейт?
Тя явно не намери сили да отговори, затова просто кимна.
– Здравей, Кейт – усмихна се Тормод. – Отдавна не съм те виждал.
– Вярно е, Джони, не си. – По лицето ѝ се стекоха сълзи и тя надигна чашата с джин, за да възвърне самообладанието си. После бързо отиде зад бара. – Някой да иска нещо за пиене?