Звукът на изстрела в затвореното пространство на стаята бе оглушителен. Въздухът се изпълни с късчета стъкло и Фин усети как те се впиват в лицето и ръцете му, които неволно бе вдигнал, за да се предпази. Обсипаха го топли пръски кръв, а миризмата ѝ изпълни ноздрите му. Пред объркания му взор едрото туловище на Пол Кели политна назад и се стовари върху стената със зееща дупка по средата на гърдите, а сетне се свлече на пода с израз на пълно недоумение, застинал върху лицето. Някоя от жените пищеше. Дино лаеше неистово. Ейли плачеше. Отнякъде полъхна студен вятър и той се обърна. Доналд Мъри стоеше от външната страна на разбития от изстрела прозорец, с ловна пушка, насочена сега в корема на придружителя на Кели. Младият мъж стъписано вдигна ръце. Фин се спусна, грабна оръжието му и го захвърли в другия край на стаята. Едва тогава Доналд свали пушката. Зад гърба му, в тъмното, се виждаше пребледнялата физиономия на Фионлах.
– Той не ми даде да се обадя в полицията – рече почти истерично младежът. – Не ми даде. Каза, че само щели да объркат всичко. Аз те търсих, Фин, търсих те по телефона. Защо не ми вдигна?
Самият Доналд стоеше като истукан, местейки трескаво очи между Дона и бебето. Гласът излезе измежду устните му като дрезгав шепот.
– Добре ли сте?
Дона успя само да кимне, притиснала здраво хленчещата Ейли до гърдите си. Погледът на баща ѝ срещна този на Фин и в него за миг трепна споменът за принципите, отстоявани в онази пиянска нощ след побоя в дъжда, а после и в хладната светлина на утрото, на ветровитите скали край брега. Всички те бяха разбити на късове с едно дръпване на спусъка. После той отмести очи към мъжа, когото бе застрелял – проснат сред разпилените украшения на килима, в локва от собствената му кръв, – и стисна клепачи, за да прогони образа.
– Боже, прости ми – промълви.
Четиресета глава
Вече нямам понятие какво става. Ушите ми още звънят и едва чувам. Знам само, че се е случило нещо ужасно. Настаниха ме в кухнята, за да не преча, а разни хора постоянно влизат и излизат от съседната стая. Проклетото куче не спира да лае.
Отвън в тъмното проблясват сини и оранжеви светлини, а по-рано чух да бръмчи и хеликоптер. През живота си не съм виждал толкова полицаи на едно място. Сержантът, който идва да говори с мен в „Солас“, също е тук. Познавам го по особената плешивина на челото.
Чудя се само защо и свещеникът от Кробост е дошъл. Мярнах го по едно време и ми се стори отпаднал, болнав. Жал ми е за него. Виж, баща му беше друго нещо. Умееше да внушава страх от бога. Да пукна обаче, ако знам как се казваше.
Една жена влиза в кухнята. Виждал съм я някъде, но не се сещам къде. Смътно ми напомня на Кейт. Тя придърпва един стол и сяда срещу мен. Привежда се над масата и улавя ръцете ми в своите. Харесва ми как ме докосва. Дланите ѝ са меки и топли, а красивите ѝ тъмни очи гледат право в моите.
– Помниш ли болницата „Свято сърце“, Джони? – пита, но това не ми говори нищо. – Където ви отведоха с Питър, след като паднахте в онази дупка в скалите. Ти си счупи ръката, а той хвана пневмония.
– Там имаше монахини – казвам.
Странно, почти ги виждам отново в оня жълтеникав сумрак на отделението. В черните им одежди и бели калимявки.
Тя се усмихва и стиска ръката ми.
– Точно така. Сега болницата е дом за възрастни хора, Джони. Ще помоля Маршели да ти позволи да останеш там, а аз ще идвам всеки ден да те виждам. Ще обядваме вкъщи, ще ходим на разходки до Плажа на Чарли и ще си говорим за Дийн, а също и за хората, които сме познавали тук, на острова.
Очите ѝ наистина са прекрасни. Как само се усмихват насреща ми.
– Кажи, Джони, искаш ли?
Стискам ръката ѝ в отговор и ѝ връщам усмивката, спомняйки си за онази нощ, когато я бях видял да плаче на покрива на сиропиталището.
– Да, искам – отвръщам.
Благодарности
Бих искал да отправя сърдечни благодарности към хората, отделили щедро от своето време и допринесли с опита си за създаването на тази книга. В частност, искам да изразя признателност към патолога доктор Стивън К. Кампман от Сан Диего, Калифорния; Доналд Кембъл Вийл, бивш възпитаник на сиропиталището в Дийн; актрисата Мери-Алекс Къркпатрик, (Аликсис Дали) за прекрасното гостоприемство по време на престоя ми в Южен Уист; Дерек (Плуто) Мъри, за съветите му по келтски език; Мариън Морисън, регистратор в отдела по гражданско състояние в Тарбърт; Бил Лоусън от посетителския център „Шелъм“ в Нортън, остров Харис, който се занимава с родословната и социална история на Хебридските острови вече повече от четиресет години.