– Само докато се поуредя.
– Дълго време мина.
– Вярно.
– Девет месеца – рече Фионлах с укор в гласа.
– Доста неща имах да приключа.
Младежът леко наклони глава встрани.
– Това значи ли, че си дошъл за постоянно?
– Може би. – Фин хвърли поглед към къщата. – Все пак тук е моят дом. Мястото, където се връщаш, когато няма къде другаде да отидеш. А дали ще остана или не... зависи. – Той обърна зелените си очи обратно към момчето. – Хората знаят ли?
Последвалите секунди мълчание тегнеха от съзнанието за историята, която ги свързваше.
– Знаят само, че баща ми е загинал на Скер миналия август, по време на лова на гуга.
– Е, така вероятно е най-добре.
Двамата се упътиха по обраслата пътека към входа на старата „бяла къща“. Вратата отдавна липсваше, бяха останали само няколко парчета от касата. От лилавата боя, с която баща му навремето щедро бе боядисвал всяка дървена повърхност, включително и подовете, личаха избледнели, олющени петна. Керемидите на покрива още стояха, но гредите бяха прогнили и по всички стени се стичаше влага. Дюшемето бе вдигнато почти напълно, с изключение на няколко по-упорити дъски. Цялото място представляваше една куха черупка, без следа от любовта, сгрявала го някога.
– Смятам да доизтърбуша всичко тук и да го построя наново – подхвърли Фин. – Може би ще искаш да ми помогнеш през лятната ваканция?
– Може би – сви неопределено рамене Фионлах.
– Ще постъпваш ли в университета наесен?
– Не.
– Защо?
– Трябва да си намеря работа. Имам отговорности, нали сега съм баща.
Фин кимна.
– Как е детето?
– Добре, благодаря, че попита.
Той игнорира сарказма.
– А Дона?
– Живее у тях, с родителите си и дъщеря ни.
– Ами ти? – намръщи се Фин.
– Мама и аз още сме заедно. – Той кимна разсеяно по посока на къщата, която Маршели бе наследила от Артър. – Преподобният Мъри не ме пуска да ходя у тях.
– Че защо? – възкликна невярващо Фин. – Нали си баща на внучката му, за бога.
– Без средства да издържам нито нея, нито майка ѝ. Дона понякога успява да се измъкне и да дойде у дома. Но по-често се срещаме в града.
Фин преглътна гнева си. Нямаше смисъл да го излива пред Фионлах. За това си имаше друго време и място.
– Какво прави майка ти? – Невинен наглед въпрос, за който и двамата знаеха, че е натоварен с вътрешен смисъл.
– Държи приемни изпити за университета в Глазгоу. – Младежът забеляза изненадата му и додаде: – Не ти ли е казвала?
– Не, не сме се чували.
– А, така ли. – Фионлах зарея взор надолу по хълма. – Винаги съм мислел, че двамата един ден ще се съберете отново.
Усмивката на Фин бе пропита от съжаление и тъга.
– Преди толкова години не успяхме. Кое ще е по-различното сега? – Той се поколеба за секунда. – Тя още ли е в Глазгоу?
– Не, прибира се днес, със сутрешния полет. Семейни проблеми.
Седма глава
Мога да ги чуя как разговарят в антрето така, сякаш съм глух или отсъствам. Сякаш съм умрял. Понякога ми се иска наистина да бях.
Не знам защо трябва да нося палто. В къщата е топло. Няма нужда от палто. Нито от шапка. Хубавата ми, стара мека шапка, пазила главата ми от студ толкова години.
Напоследък никога не съм сигурен, щом изляза от спалнята, коя Мери ще заваря. Понякога е добрата Мери. Друг път лошата. Изглеждат еднакво, но са две различни жени. Тази сутрин беше лошата Мери. Онази, която вика и ми казва какво да правя. Накара ме да облека палтото, да седна тук и да чакам. Какво да чакам?
А също, какво има в куфара? Нещата ми, казва тя. Кои неща? Ако е имала предвид дрехите, аз имам цял гардероб и той никога няма да се събере в него. Нито пък книжата ми. Сметки от години назад, снимки, какво ли още не. Положително няма да влязат в куфар с подобни размери. Вероятно просто отиваме на почивка.
Сега чувам гласа на Маршели.
– Мамо, това не е честно.
Мамо. Разбира се. Все забравям, че Мери ѝ е майка. А Мери отвръща, на английски, разбира се, защото така и не се научи да говори келтски:
– Честно? А за мен честно ли е, Маршели? Вече съм на седемдесет години. Не издържам повече. Той се изхожда в леглото поне по два пъти на седмица. Ако излезе сам навън, се запилява като куче и съседите трябва да го връщат обратно. И не може да му се има вяра за нищо. Ако аз кажа „бяло“, той казва „черно“ и обратното.
Какви ги говори тя? Никога не е ставало дума за черно или бяло. Да, това определено е лошата Мери.
– Мамо, та вие сте женени вече четиресет и осем години. – Отново гласът на Маршели.
– Това не е човекът, за когото се омъжих, Маршели. Живея с един непознат. Всяко нещо се превръща в спор. Не иска да приеме, че е склерозирал, че вече нищо не помни. Върши неща, а после ги отрича и изкарва мен виновна. Онзи ден взел чук и строшил прозореца на кухнята. Заяви ми, че трябвало да пусне кучето да влезе, а ние не сме имали куче, откак напуснахме фермата. Пет минути по-късно ме пита кой е счупил прозореца, а щом му казах, че е той, не повярва и каза, че трябва да съм била аз. Аз! Не мога, до гуша ми дойде вече.