– Ами центърът за дневни грижи? Нали сега го посещава по три дни в седмицата. Защо не уредим да го приемат за пет, или шест?
– Не! – Мери вече крещи. – Това само влошава нещата. За няколко часа оставам на спокойствие, но единственото, за което мога да мисля, е, че вечерта ще се прибере отново и ще направи живота ми ад.
Тя избухва в плач. Ужасни, разтърсващи ридания. Вече не съм сигурен дали това е добрата Мери, или лошата. Не ми е приятно да я чувам как плаче. Това ме разстройва. Навеждам се да надникна в антрето, но не успявам да ги видя. Може би трябва да отида да помогна с нещо, но Мери ми е заръчала да стоя тук. Предполагам, че Маршели ще успее да я успокои. Кое ли я е натъжило толкова? Помня деня на сватбата ни. Тогава бях само на двайсет и пет, а тя – крехко, двайсет и две годишно девойче. Тогава пак плака. Хубаво момиче беше. Англичанка наистина, но не по нейна вина. Накрая плачът престава и аз се напрягам да чуя следващите ѝ думи.
– Искам да се махне оттук, Маршели.
– Мамо, но къде другаде да отиде? Аз не мога да се оправям с него, а не можем да си позволим частен старчески дом.
– Не ме интересува. – Гласът ѝ сега е твърд. Егоистичен. Пълен със самосъжаление. – Измисли нещо. Просто го искам вън от къщата. Още сега.
– Мамо...
– Решението ми е окончателно, Маршели. Куфарът му е стегнат, а той е облечен и готов. Няма да го търпя тук и минута повече.
Сега настъпва дълга тишина. За кого, по дяволите, говореха двете?
Изведнъж вдигам очи и виждам, че Маршели е застанала на прага и ме гледа. Изобщо не съм я чул да влиза. Малкото ми момиченце. Обичам я повече от всичко друго на света. Някой ден трябва да ѝ го кажа. Но сега изглежда бледичка и уморена, а лицето ѝ е мокро от сълзи.
– Недей да плачеш – казвам ѝ. – Аз отивам на почивка. Няма да отсъствам дълго.
Осма глава
Фин стоеше и съзерцаваше творението си. Беше решил да започне, като махне цялата гнила дървения, и сега тя бе струпана на огромна камара на двора, между къщата и старата каменна барака, покрита с ръждиви ламаринени листове. Ако още няколко дни не валеше, вятърът щеше да я изсуши. Тогава щеше да я покрие и да я запази за ноемврийските клади.2
Стените и основите бяха достатъчно здрави, но щеше да се наложи да махне целия покрив и да го изгради наново, за да спре течовете и да пристъпи към вътрешността на сградата. Като за начало трябваше да свали и подреди всички керемиди, но за целта му бе нужна стълба.
Вятърът прилепваше към тялото му синия работен комбинезон и карираната риза и изсушаваше потта по лицето му. Почти бе забравил колко упорито може да духа тукашният вятър. Ако човек живееше на островите, му обръщаше внимание единствено когато престанеше. Той отправи поглед надолу по хълма, към къщата на Маршели. Колата отпред я нямаше, значи още не се беше прибрала. Фионлах вероятно бе на училище в Сторноуей. По-късно щеше да отскочи дотам и да поиска стълба.
Времето засега бе меко и топло, но далеч на хоризонта се събираха мрачни облаци, предвещаващи дъжд. Техните тъмни, настъпващи маси контрастираха рязко с огрения от слънцето бряг. Звукът на автомобилен мотор го накара да се обърне. Маршели бе спряла край пътя със стария „Воксхол Астра“ на Артър и го гледаше от билото на хълма. В колата при нея имаше още някой.
Стори му се, че мина доста време, преди тя да отвори вратата и да тръгне по пътеката към него. Вятърът развяваше дългата ѝ руса коса на безразборни кичури. Изглеждаше по-слаба от преди. Когато го доближи съвсем, той забеляза, че лицето ѝ е лишено от всякакъв грим, изпито и неестествено бледо под непрощаващата дневна светлина.
– Не знаех, че ще идваш – рече Маршели след кратко мълчание.
– И аз не знаех допреди два дни. Взех решението чак след развода.
Тя се загърна по-плътно в якето си, като че ли ѝ беше студено, и скръсти ръце на гърдите си.
– Смяташ ли да останеш?
– Още не знам. Ще постегна малко къщата, а после ще видим.
– Ами работата ти?
– Напуснах полицията.
Тя остана изненадана.
– И с какво ще се занимаваш сега?
– Не знам.
Маршели се усмихна с така добре познатата му сардонична усмивка.
– Тук почива Фин Маклауд. Мъжът, който не знаеше.
– Е, вече си взех дипломата по програмиране.