– Виж ти – повдигна вежда тя. – Най-търсената професия в цял Кробост.
Фин се изсмя.
– Да, вярно. – Тя открай време имаше способността да го разсмива. – Все ще измисля нещо. Може да отида във фабриката в Арниш, като баща ми. И като Артър.
При споменаването на Артър лицето ѝ помрачня. Заплащането във фабриката не беше лошо, но по някаква причина местните мъже постъпваха там само в краен случай, ако не успееха да си намерят работа на рибарски кораб, да постъпят в университет или изобщо да избягат от острова.
– Никога няма да направиш това.
– Права си, няма.
– Тогава недей да говориш глупости. Бездруго достатъчно ги дрънкаше на младини.
– Добре, обещавам. – Той кимна към колата. – Кого возиш там?
– Баща ми.
– А, как е той?
Въпросът бе напълно невинен, но предизвика у нея неочаквана реакция. Устните ѝ се свиха, а от очите ѝ бликнаха сълзи.
– Какво има? – попита притеснено Фин.
– Мама го изрита от вкъщи – отвърна прегракнало тя. – Каза, че не може да го търпи повече и че вече е моя отговорност.
– Но защо?
– Защото е склерозирал, затова. Когато го видя последния път, все още не беше толкова зле, но оттогава се влошава с всеки изминал ден. – Маршели се извърна към колата и сълзите рукнаха свободно по бузите ѝ. – А аз не мога да се грижа за него. Не мога! Тъкмо си върнах свободата след двайсет години с Артър. И с неговата майка. Имам да държа още изпити, трябва да мисля и за бъдещето на Фионлах... Боже, звуча ужасно, нали? Като пълен егоист.
Прииска му се да я вземе в прегръдките си, да я притисне към себе си. Но бе изминало твърде дълго време.
– Разбира се, че не – успя да каже само.
– Той е мой баща! – Гласът ѝ бе пропит от болка и вина.
– Сигурен съм, че социалните служби ще успеят да измислят нещо, поне временно. Опитахте ли в старчески дом?
– Не можем да си го позволим. Фермата не беше наша, а под наем. – Тя избърса лице с опакото на ръката си и положи видимо усилие да се успокои. – Обадих се на социалните, обясних им всичко, но те казаха, че трябвало да отида да разговаряме на място. Затова сега просто ще го оставя в центъра за дневни грижи, докато обмисля какво да правя. – Тя поклати глава, на ръба да се разплаче отново. – Наистина съм в безизходица.
– Виж, ще отида да се преоблека и ще дойда с вас до града – рече Фин. – Тримата ще хапнем в някоя кръчма, а после ще оставим баща ти в центъра, докато ние се срещнем със социалните грижи.
Тя го изгледа продължително с влажните си сини очи.
– Защо правиш това, Фин?
Той се ухили.
– Защото ми трябва малко почивка, а и една биричка ще ми дойде добре.
2 Огньове, палени в нощта на 5 ноември, в чест на т. нар. „Барутен заговор“ срещу крал Джеймс I през 1605 г. – Б. пр.
Хотел „Краун“ бе разположен върху ивицата земя, наречена Саут Бийч, разделяща вътрешното и външното пристанище на Сторноуей, а от лоби бара на първия му етаж се разкриваше гледка и към двете. Рибарските съдове бяха закотвени край кея и се поклащаха леко върху вълните на настъпващия прилив – ръждиви и многократно пребоядисвани в ярки цветове, подобни на възрастни дами, напразно стараещи се да прикрият пораженията на времето.
Тормод беше объркан. Отначало изобщо не успяваше да познае Фин, докато последният не му заговори за отминалите години, когато като момче бе посещавал Маршели във фермата. Вече влюбен в нея и полагащ пътя за предстоящата болка. Тогава лицето на стареца отведнъж се озари. Споменът за младия Фин очевидно се бе запечатал ясно в съзнанието му.
– Много си пораснал, момче – рече и разроши косата му като на петгодишно хлапе. – Как са вашите?
– Престани, татко – скастри го смутено Маршели. – Родителите му загинаха в катастрофа преди повече от трийсет години.
Тормод остана поразен. Бледосините му очи зад кръглите стъкла на очилата бяха обзети от печал и Фин за миг съзря в тях дъщеря му и нейния син. Три поколения, изгубени в гаснещата му памет.
– Съжалявам да го чуя, синко.
Фин ги настани на маса до прозореца и отиде до бара, за да вземе менюта и да поръча напитките. Когато се върна, Тормод ровеше усилено в джоба на панталоните си, мъчейки се да измъкне нещо оттам.
– Отново е започнал да пуши – поясни Маршели в отговор на въпросителния му поглед. – След като двайсет години не е слагал цигара в уста!
– Ако ви се пуши, ще трябва да излезете отвън, господин Макдоналд – рече Фин.
– Навън вали – измърмори възрастният мъж.
– Не, още не е започнало. Ако искате, и аз ще дойда да ви правя компания.
– Не мога да извадя проклетия пакет от джоба си! – Гласът сега се извиси почти до вик. Барът постепенно се изпълваше с местни хора и туристи и неколцина глави се извърнаха към тях.