– Значи си я виждал и преди?
– Не, никога, но съм чел за нея. Солта, която вятърът носи от океана, позволява на торфения мъх да вирее по тези места. А гниенето на корените му произвежда киселина. Тя съхранява тялото, подобно на саламура. Вътрешните органи би трябвало да са практически непокътнати.
Гън изгледа с неподправено любопитство почти мумифицираните останки.
– Каква е била причината за смъртта, Мърдо?
– Насилствена, както по всичко личи. Има няколко прободни рани в областта на гърдите, а гърлото е прерязано. Но за окончателно заключение ще трябва да изчакаме доклада на патоанатома. – Той се изправи и свали ръкавиците. – А сега по-добре го вдигайте оттук, преди да е заваляло, Джордж.
Гън кимна, но още не можеше да откъсне очи от лицето на младия мъж, пленен в торфената прегръдка. Макар чертите му да бяха сбръчкани, те щяха да са достатъчно различими за всеки, познавал го приживе. Единствено меката, незащитена тъкан на очите се бе разложила.
– Колко време е престоял в земята?
Вятърът бързо отнесе краткия смях на Мърдо.
– Кой знае? Стотици години, може би хиляди. Ще трябва експерт, за да ти каже.
Втора глава
Няма нужда да поглеждам будилника, за да разбера колко е часът. Странно как кафявото петно на тавана изсветлява с настъпването на утрото. Кристалчетата плесен, следващи пукнатината през него, изглеждат почти бели. Странно е също как винаги се събуждам по едно и също време. Не може да се дължи на светлината, процеждаща се през пролуката между завесите, защото нощите са различно дълги през сезоните. Трябва да е някакъв вътрешен часовник. Толкова години ставане призори за доене на кравите и за всички останали неща, запълващи дните. Сега това вече е минало.
Обичам да гледам това петно на тавана. Не знам защо, но сутрин ми прилича на хубав кон, оседлан и чакащ да ме отнесе към по-светло бъдеще. Докато вечер, когато се смрачи, добива различен вид. На рогато, изправено на задни крака създание, готово да ме грабне и потопи в мрака.
Чувам вратата да се отваря и щом се обръщам, виждам застанала на прага жена. Изглежда ми позната, но не мога да се сетя откъде, докато не заговаря.
– О, Тормод...
Разбира се. Това е Мери. Бих познал гласа ѝ навсякъде. Чудя се защо изглежда толкова тъжна. Освен тъга, и нещо друго сбръчква ъгълчетата на устата ѝ. Нещо, подобно на отвращение. Знам, че навремето ме обичаше, макар и да не съм сигурен дали аз някога съм я обичал.
– Какво има, Мери?
– Пак си изцапал леглото.
Сега изведнъж и аз усещам миризмата. Почти задушаваща. Как не съм я забелязал по-рано?
– Не можа ли да станеш, а? Не можа ли?
Не знам защо ме вини. Не съм го направил нарочно. Никога не го правя нарочно. Щом ме отвива, вонята става още по-нетърпима и тя закрива устата си с длан.
– Ставай – казва. – Ще трябва да сменя чаршафите. Хвърляй пижамата за пране и върви да се изкъпеш.
Спускам крака на пода и я изчаквам да ми помогне да стана. Преди не беше така. Аз винаги съм бил по-силният. Помня как веднъж си изкълчи глезена край старата кошара, докато събирахме овцете за стригане. Не можеше да ходи и трябваше да я отнеса до дома. Към три километра разстояние. Ръцете ми отекоха, но стиснах зъби и издържах. Нима не помни това? Нима не разбира колко е унизително всичко? Извръщам глава, за да не види напиращите в очите ми сълзи. Примигвам няколко пъти, за да ги прогоня, и си поемам дълбоко дъх.
– Патока Доналд.
– Патока Доналд?
Поглеждам я и се присвивам от гнева в нейния поглед. Наистина ли съм казал това? Патока Доналд? Навярно съм имал предвид нещо друго, но сега ми е трудно да се сетя какво, затова повтарям още веднъж, по-твърдо:
– Да, патока Доналд.
Тя ме изправя, почти грубо, и ме бутва към вратата.
– Хайде, изчезвай оттук.
Защо се гневи толкова?
Поемам с неуверени стъпки към банята и събличам пижамата. Къде трябваше да я оставя? Пускам я на пода и се поглеждам в огледалото. Оттам наднича старец с оредели кичури бяла коса и воднисти, бледосини очи. За момент се чудя кой е, после се обръщам и зарейвам взор през прозореца, към полето и брега отвъд. Виждам как вятърът роши тежките зимни руна на овцете, пасящи сладката солена трева, но не мога да го чуя. Както не чувам и шума на прибоя, разбиващ се в скалите. Прекрасната, пенеща се морска вода, пълна с пясък и ярост.
Трябва да е от новите дограми. Във фермата нямахме такива. Там човек разбираше, че е жив – вятърът свиреше в черчеветата, връщаше дим обратно през комина. Но имаше простор, дишаше се по-леко. Тук стаите са толкова малки, запечатани от външния свят. Сякаш си затворен в мехур.