Старецът отново ме гледа от огледалото. Усмихвам се и той ми се усмихва в отговор. Разбира се, през цялото време съм знаел, че това съм аз. И се питам как ли я кара Питър напоследък.
Трета глава
Когато Фин най-сетне угаси лампата, навън вече беше съвсем тъмно, но настъпилият мрак не му донесе бягство. Думите оставаха като отпечатани върху ретините му.
Освен Мона, показания бяха дали още двама свидетели. Никой от тях не бе запазил достатъчно присъствие на духа, за да запомни номера на колата. В това, че самата Мона не го бе видяла, нямаше нищо учудващо. Ударът я бе подхвърлил върху капака и предното стъкло, преди да я запрати с ужасяваща сила встрани върху асфалтирания път, където се бе претърколила няколко пъти. По някакво чудо се бе разминала без по-сериозни травми.
Роби от своя страна, поради по-ниския си център на тежестта, бе отишъл право под колелата.
Всеки път щом прочетеше напечатания текст, си представяше, че е там, че вижда всичко с очите си, и стомахът му се свиваше от гадене. Сцената изникваше в съзнанието му толкова ярка, сякаш бе негов собствен спомен. Както и описанието на Мона за лицето, видяно зад волана в краткия миг на сблъсъка. Мъж на средна възраст, с въздълга коса в миши цвят. Лице, небръснато от два или три дни. Как е могла да забележи всичко това? И все пак бе толкова сигурна, че той дори се погрижи да изготвят полицейски портрет. Лице, останало в преписката по случая, лице, което дори и сега, девет месеца по-късно, продължаваше да преследва сънищата му.
Фин се обърна настрани и затвори очи в напразен опит да се унесе в сън. Зад завесите прозорецът на хотелската стая бе открехнат, за да влиза въздух, но през него нахлуваше също и шумът от трафика по Принсес Стрийт. С колене, присвити към гърдите, той долепи лакти до хълбоците си и сключи длани, подобно на молещ се ембрион.
Утрешният ден щеше да сложи край на всичко, изпълвало повечето му съзнателен живот. Всичко, което бе станал и имаше шанс някога да стане. Чувстваше се както в онзи момент, преди толкова години, когато бе узнал от леля си, че родителите му са мъртви, и за първи път в невръстното си съществуване бе изпитал пълна и безвъзвратна самота.
Разсъмването не му донесе облекчение, а само тиха решимост да изживее деня. Откъм моста за стария град полъхваше топъл ветрец, а слънцето хвърляше игриви петна върху градините под замъка. Той си запробива път през шумната навалица, издокарана в леки пролетни тоалети. Едно поколение, забравило поуките на старите да не хвърля топлите дрехи, докато не се изтърколи месец май. За сетен път му се стори несправедливо, че хората продължават живота си както преди. Но кой би отгатнал болката, криеща се зад неговата маска на нормалност? Кой можеше да знае за терзанията, стаени зад фасадите на хорските лица?
Той се отби в един копирен център на Никълсън Стрийт и пъхна няколко страници в кожената си чанта, преди да продължи на изток към Сейнт Ленърд Стрийт и централния полицейски участък, където бе работил последните десет години. Прощалното му парти вече се бе състояло две вечери по-рано, с шепа колеги в един бар на Лотиън Роуд. Доста скромно, протекло в атмосфера най-вече на съжаления и спомени, но също и на известна доза неподправена топлота.
Докато минаваше по коридора, неколцина души му кимнаха, други се здрависаха с него. Отне му само няколко минути да разчисти бюрото си. Останките, наслоени от един неспокоен професионален живот, лесно се събраха в обикновен кашон.
– Аз ще ти взема полицейската карта, Фин – разнесе се зад гърба му гласът на старши инспектор Блак.
Доскорошният му началник винаги му бе напомнял на лешояд със зоркото си, гладно изражение. Той кимна и му подаде картата си.
– Съжалявам, че се разделяме – рече Блак, но не личеше да съжалява.
Той никога не се бе съмнявал в способностите на Фин, а само в неговата мотивация. Знаеше, че макар да е добро ченге, това не е неговото призвание. И едва сега, след всички изминали години и след смъртта на Роби, Фин бе готов да признае правотата му.
– От архива казват, че преди три седмици си взел досието за инцидента със сина си. – Блак направи пауза, изчаквайки отговор. Щом не го получи, добави: – Няма да е зле да го върнеш.
– Разбира се. – Фин извади папката от чантата си и я пусна върху бюрото. – Не че има особен шанс някой да го отвори отново.
– Вероятно не. – Блак се поколеба секунда, преди да продължи. – Време е и ти да го затвориш, синко. Иначе ще те изяде отвътре и ще отрови остатъка от живота ти. Просто забрави, става ли?