– Не мога – отвърна кратко Фин, безсилен да срещне погледа му.
Щом излезе навън, заобиколи сградата, отвори капака на големия зелен контейнер за смет и изпразни вътре съдържанието на кашона, след което натика вътре и самия него. Тези неща не му трябваха повече.
Остана за кратко загледан нагоре към прозореца, през който толкова често бе гледал слънцето, дъжда и снега на фона на скалистите хълмове Солсбъри Крагс. Сезон след сезон, през всичките тези пропилени години. После свърна по Сейнт Ленърд Стрийт, за да хване такси.
Таксито го остави в стария град, в подножието на катедралата „Сейнт Джайлс“ и той завари Мона да го чака на Площада на парламента. Беше още облечена в сивкави зимни дрехи, почти изгубена сред класическата архитектура на тази Атина на севера – масивни сгради от пясъчник, потъмнели от времето и дима. Фин предположи, че дрехите са в тон с настроението ѝ, но тя не бе потисната, а по-скоро развълнувана.
– Закъсня.
– Съжалявам. – Той я улови под ръка и двамата поеха забързано през пустия площад, през арките под извисяващите се колони. За миг се запита дали закъснението му не е умишлен подсъзнателен акт – не толкова от нежелание да се раздели с миналото, колкото от страх да напусне безопасността на едно удобно съжителство и да се изправи сам пред неизвестното бъдеще.
Хвърли крадешком поглед към Мона, докато преминаваха портала. В същата тази сграда някога бе заседавал шотландският парламент. Докато преди три века търговците и земевладелците, представляващи народа, не се бяха поддали на подкупите на англичаните и не бяха вкарали същия този народ в един нежелан от него съюз. Съюзът на Фин и Мона също бе основан на интерес. Без любов, подгряван понякога от секса и крепен единствено от споделената обич към сина им. А сега, без Роби, той приключваше тук, в гражданския съд. Развод по взаимно съгласие. Къс хартия, затварящ една глава от техните животи, чието написване бе отнело шестнайсет години.
Той зърна болката в лицето ѝ и всички минали угризения отново впиха нокти в него. В крайна сметка изпращането на брака им на бунището на историята отне само няколко минути. Добрите и лошите моменти. Борбите, смеховете, кавгите. После излязоха отново под ярката слънчева светлина, обляла паважа, сред суматохата и шума, долитащи откъм Кралската миля. Животите на другите хора продължаваха да текат покрай тях, докато техните собствени бяха поставени на пауза. Всичко наоколо се движеше на ускорен каданс, а те стояха като истукани.
След шестнайсет години отново се бяха оказали двама непознати, незнаещи какво друго да си кажат, освен може би „сбогом“, но боящи се да изрекат тази дума на глас. Защото какво друго щеше да им остане след нея? Фин отвори чантата си, за да пъхне вътре бракоразводните книжа, при което бежовата папка с копията от полицейското досие се изплъзна и листата се пръснаха около краката му. Той започна припряно да ги събира, а Мона се наведе да му помогне.
В един момент главата ѝ се извърна към него. Вероятно от пръв поглед ѝ бе станало ясно какво съдържат. Собствените ѝ показания също бяха сред тях. Няколкостотин думи, съдържащи един отнет живот и едно разбито семейство. Скицата на лицето, направена по нейно описание. Манията, обсебила Фин. Но не каза нищо. Само се изправи, подаде му ги и изчака, докато той ги прибере в чантата.
Щом стигнаха улицата и мигът на раздялата не можеше повече да бъде отлаган, го попита:
– Ще поддържаме ли връзка?
– Има ли смисъл?
– Предполагам, че не.
И с тези няколко слова всички неща, споделяни помежду им в годините – изживяванията, насладите, болките, – се стопиха завинаги, като снежинки в река.
– Какво ще правиш, щом продадем къщата? – погледна я той.
– Ще се върна в Глазгоу. Ще остана известно време при баща ми. А ти?
– Не знам.
– Напротив, знаеш. – Тонът ѝ бе почти обвинителен. – Ще се върнеш обратно на острова.
– Мона, та аз бягам от това през целия си съзнателен живот.
Тя поклати глава.
– И все пак ще го направиш. Знаеш го. Никога не можеш да скъсаш с него. През всички тези години сянката му стоеше между нас, пречеше ни да бъдем заедно. Като нещо, което не можем да споделим.
Фин си пое дълбоко дъх и вдигна лице към небето, усещайки топлината на слънцето върху кожата си. После отново сведе очи към нея.
– Имаше сянка, да. Но тя не беше островът.
Естествено, тя бе права. Нямаше къде другаде да отиде, освен обратно в утробата. В мястото, което го бе закърмило, а после отчуждило, прогонило от себе си. Единственото място, което познаваше и където имаше шанс да открие отново себе си. Сред своите хора, говорещи неговия език.