Не-е, ние само за едно можем да им послужим — да им станем роби. Някой тук трябва да работи за тях, някой трябва да им осигурява изобилието… А пък Корней все ми говори: учи се, оглеждай се, чети, и след три-четири месеца като се върнеш значи в къщи, ще почнеш нов живот да строиш, щото след три-четири месеца войната, казва, ще свърши, защото ние с тая война се заехме и в най-скоро време ще приключим с нея. И тука го хванах. Кой, питам, ще победи в тази война? Никой няма да победи, ми казва той. Ще има мир и толкоз. Така-а… Всичко е ясно. Това значи, че ние материалът не напразно сме го прехвърлили. За да бъде всичко мирно и тихо, без всякакви там смущения, въстания, кръвопролития. Също както пастирите не дават на биковете да се бият и осакатяват. Който от нас е опасен — ще го приберат, който им е нужен — ще си го купят и ще започнат на тъпчат трюмовете на своите „призраци“ с алайци и плъхояди на куп…
А що се отнася до Корней… Нищо не мога да направя със себе си: харесва ми и това е. С глупавата си глава разбирам, че другояче не може, че само такъв човек са могли да лепнат за мен. Тиквата ми го проумява, но не мога да го мразя. Някаква магия е. Вярвам му като глупак. Слушам го със зяпнала уста. А много добре зная, че ей сега ще започне да ми внушава и да ми доказва, че техният свят е прекрасен, а нашият е лош, и че трябва да преправим нашия свят по образ и подобие на техния, и че аз трябва да им помогна в тази работа, щото съм умен, волеви и силен момък, напълно подготвен за истинския живот…
Ами че той вече започна малко по малко да го прави. Нали вече успя да окаля всички велики хора, които ние боготворим. И фелдмаршал Браг, и Еднооката Лисица, великият шеф на разузнаването, и за негово височество се опита да намекне, но тук аз, разбира се, веднага го прекъснах… Всички натопи. Дори имперците — това е, за да покаже, колко е безпристрастен. Само за един-единствен казва хубави неща — за Гепарда. Струва ми се, че го познава лично. И го цени. В този човек, казва, е загинал великият педагог…
Исках да се спра, но не успях — започнах да мисля за Гепарда. Ех, Гепарде… Е добре, загинаха си момчетата, и Заека, и Носестия… Кърлежа с ракета под мишница се хвърли под бронехода… нека. Нали за това са се родили на този свят. А пък Гепарда… Баща си почти не помня, майка ми — за каква майка говорим? Но теб няма никога да те забравя. Пристигнах в школата и бях толкова слаб и гладен, само котешко лапах, самият аз за малко да бъда изяден, баща ми се върна от фронта без ръце, без крака, никаква полза от него, всичко разменяше за водка… А в казармата какво? В казармата също не е по мед и масло, сами знаете какви са дажбите. И кой ми даваше консервите си? Стоиш дневален през нощта и ти се плюска, та чак зъбите ти скърцат. И изведнъж се появява сякаш изпод земята, изслушва рапорта, промърморва нещо и ти мушне в ръката комат хляб с конско месо — своя си комат, според тиловите норми — и дим да го няма… Ами в марш на скока когато ме влачи за врата цели двайсет километра, когато аз паднах от слабост? Момчетата трябваше да ме влачат и биха били радостни, но самите те падаха на всеки десет крачки. А как е по инструкция? Щом не можеш да вървиш — не си годен за служба. Хайде в къщи под вонящото стълбище котки да ловиш… Да, няма да те забравя аз теб. Загина ти, както ни учеше да загиваме, така и самият ти загина. Е, щом като оцелях, значи сега трябва да живея, без да посрамвам паметта ти. Но как да живея? Загазих, Гепарде. Ох, само как съм загазил! Къде си ти сега? Научи ме, подскажи ми…
Тези тук искат да ме купят. Първо на първо ми спасиха живота. Излекуваха ме, като нов ме направиха, дори нито един продупчен зъб не ми остана — нови ли ми израснаха, или що? По-нататък. Хранят ме до пръсване, знаят мошениците му недни, че при нас с лапането е трудно. Говорят ми мило, назначиха ми за надзирател симпатичен човек…