Сега той ме вика: време е за обяд.
Седнахме на масата в трапезарията, взехме същите онези тубички, навъртяхме си ядене. Корней си приготви нещо странно — цяло кълбо от прозрачни жълтеникави нишки — нещо като хилав блатен таралеж — заля го всичкото това с някакъв кафеникав сос, най-отгоре стърчат парченца месо или може би риба и мирише… не зная дори на какво, но здравата мирише. Кой знае защо, но започна да го яде с пръчици. Стисна две пръчки между пръстите си, поднесе чинията съвсем под брадата си и започна да мята всичко това в устата си. Мята и ми намигва. Значи е в добро настроение. А пък аз от всичкото това дето го мисля, а пък и от крушите навярно, нямах почти никакъв апетит. Направих си месо. Варено. Исках задушено, но излезе варено. Добре де, може да се яде и на това съм благодарен.
— Добра работа свърших днес — съобщи Корней, увивайки таралежа си. — А ти какво прави?
— Ами, нищо особено. Къпах се. Седях в тревата.
— Ходи ли в степта?
— Не.
— Жалко. Нали ти казах, че ще ти бъде много интересно там.
— Ще намина. После.
Корней дояде таралежа и отново се залови с тубичките.
— Намисли ли си къде би искал да отидеш?
— Не. Тоест да.
— Е?
Какво ли да го излъжа? Никъде не исках да ходя, исках тук с тази къща да се запозная, но ето че изтърсих:
— На Луната…
Той ме погледна учуден.
— А защо не го сториш? Нулкабината е в градината, справочник по шифрите съм ти дал… Набери номера и тръгвай.
Притрябвала ми е тази Луна…
— Ще тръгна — казах аз. — Само да си обуя галошите…
Не знам откъде ми хрумна тази шегичка. Навярно е някакъв идиом. Загнездили са ми я в мозъка и сега от време на време изскача.
— Какво, какво? — попита Корней, като вдигна вежди.
Замълчах. Сега значи и на Луната ще трябва да ходя. Щом съм казал, значи трябва да го направя. И какво има да гледам там? Всъщност нищо не ми пречи да отида и да погледна… Помислих си колко неща има още за гледане и ми причерня пред очите. И то само за гледане! А трябва също така и да помня, да го прибера в главата си тухла по тухла, а в тиквата ми всичко така се е омешало, сякаш цели сто години се мотам тук и през тези сто години ден и нощ ми прожектират някакъв откачен филм без начало и без край. Той пък нищо не крие от мен. Нултранспортиране? Моля, заповядай! Обяснява ми за нултранспортирането. И някак си простичко обяснява, показва ми модели. Моделите ги разбирам, но как работи нулкабината — иди че си блъскай главата. Изкривяването на пространството разбра ли? Или, да речем, как става тая храна от тубичките. Три часа ми обяснява, а какво ми остана в главата? Субмолекулярно свиване. А после пък разширяване. Субмолекулярното свиване — това разбира се, е хубаво и дори прекрасно. Химия. Ама откъде се взема това парче печено месо?
— Е, какво си се натъжил? — попита Корней, като се бършеше със салфетката. — Трудно ли ти е?
— Главата ме цепи — казах аз злобно.
Той изхъмка и започна да раздига масата. Аз, разбира се, както следва, се спуснах да му помагам, само дето тук и за един човек няма никаква работа. Прибирането ставаше така: отваряш люка в средата на масата, напъхваш в него всичко и дори не е нужно да го затваряш, той сам се затваря.
— Хайде да отидем да гледаме кино — каза той. — Един мой познат е направил чудесен филм. В старинен стил, плосък, чернобял. Ще ти хареса.
Накратко, наложи ми се да седна и да гледам кино. Някаква щуротия. Любовна. Обичат се там двама аристократи, а родителите им са против. Има там две места, където се бият, но само с мечове. Всичко е много добре заснето, така при нас не го могат. Единият прободе другия с меча си, ей така, без измама, а острието излезе на три пръста от гърба му и сякаш димеше… Ето за какво още са им нужни робите. Причерня ми пред очите от тази мисъл, едва изтърпях до края. А на всичко отгоре страшно ми се пушеше. Корней и той като Гепарда не одобряваше пушенето. Предложи ми дори да ме излекуват от този навик, но аз не се съгласих: може би това е единственото нещо, което ми е останало от предишния ми живот… С една дума, поисках разрешение да се прибера. Казах, че искам да почета. За Луната. Повярва ми. Пусна ме.
Влязох в стаята си, сякаш се прибрах у дома. И веднага я пренаредих. Това също ме измъчи. Корней, разбира се, всичко ми обясни, но аз, разбира се, нищо не вдянах. Стоя насред стаята и рева като луд: „Стол! Искам стол!“ Чак след малко се приспособих. Тук значи не е нужно да ревеш, а трябва само тихичко да си представиш стола с всичките му подробности. И аз си го представих. Дори кожената тапицерия на седалката беше скъсана, а после грижливо закърпена. Спомних си, че това стана, когато Заека след похода изведнъж седна, а после стана и се закачи за тапицерията с кукичка от котка. И всичко останало подредих както беше у Гепарда, в неговата стая: железен креват със зелена вълнена покривка, нощно шкафче, железен сандък за оръжия, масичка с лампа, два стола и гардероб. Направих врата като хората — двуцветна, в оранжево и бяло, цветовете на негово височество. Вместо прозрачната стена направих един прозорец. Окачих лампа с тенекиен абажур…