Выбрать главу

Естествено, всичко това е декор: нито тенекия, нито желязо, нито дърво — нищо подобно няма тук. И оръжие, то се знае, няма никакво в железния сандък — там стои един-единствен патрон от автомат, който се бе забутал в джоба на якето ми. И на нощното шкафче няма нищо. При Гепарда имаше снимка на жена с дете — казваха, че това е жена му и дъщеря му, но той никога не говореше за това. Аз също исках да сложа някаква снимка. На Гепарда. Какъвто го видях за последен път. Но нищо не излезе от това. Навярно Корней правилно ми обясни, че за това трябва да бъдеш художник или скулптор.

Но като цяло моята колибка ми харесва. Тук ми е спокойно, щото в другите стаи е като в празно поле, можеш открай докрай да го прострелваш. Истината е, че тя само на мен ми харесва. Корней я погледна, не каза нищо, но според мен не беше във възторг. Но това е само половин беда. Ако щете вярвайте, ако щете не, но тази моя стая и на самия мен не ми харесва. Или самата къща. Или, змийско мляко, онази невидима сила, която управлява тук. Малко да се разсеяш и току виж — столът го няма. Или лампата на тавана. Или железният сандък се е превърнал в една от ония ниши, в които си държат микрокнигите.

Ето и сега. Гледам — няма го нощното шкафче. Тоест шкафчето е тук, но не е нито моето, нито на Гепарда, пък и изобщо не е шкафче. Дявол знае какво е — някакво полупрозрачно съоръжение. Слава Богу, поне цигарите ми бяха останали така, както си бяха. Милите ми цигари, саморъчно направени. Седнах си на любимия стол, запалих цигара и взех, че унищожих онова съоръжение. Честно казано — с удоволствие. И върнах шкафчето на мястото му. И дори си спомних номера му: 0064. Само дето не зная, какво означава този номер.

Седя си аз, пуша си и си гледам шкафчето. И ми е спокойно на душата, в стаята ми е приятен полумрак, прозорецът е тесен, можеш при случай да стреляш от него много добре. Де да имаше по кого. И започнах да си мисля: какво ли да сложа на това шкафче? Мислих, мислих и го измислих. Свалих от врата си медальона, отворих капачето и извадих портрета на нейно височество. Обгърнах го с рамка както можах, нагласих го в средата, запалих нова цигара, седя и гледам прекрасното лице на Девата на Хилядите Сърца. Всички ние сме Бойни котараци, нейни рицари и защитници чак до смъртта си. Всички наши добродетели й принадлежат. Нежността ни, добротата ни, състраданието ни — всичко това в нас е от нея, за нея, в името на нея.

Седях си така и изведнъж ми дойде наум в какъв вид седя пред нея. Ризка, къси панталонки, голи ръце, голи крака… Пфу! Така подскочих, че чак стола падна, отворих шкафа, смъкнах от себе си този бялосин боклук и си навлякох моята скъпа маскировъчна куртка и маскировъчните панталони. Долу сандалите, на краката — тежки червеникави ботуши с къси кончове. Препасах се с ремъка така, че чак дишането ми спря. Жалко че я няма баретата — сигурно е изгоряла цялата, в прахта, дори не са успели да я възстановят. А може би съм я загубил в онази суматоха… Огледах се в огледалото. Е, това е друга работа: не сополиво момченце, а Боен котарак — копчетата лъщят, Черният звяр на емблемата се е озъбил във вечната си ярост, катарамата на ремъка е точно на пъпа, като излята. Ех, само баретата я няма!…

И изведнъж забелязах, че рева Марша на Бойните котараци, рева с цяло гърло до прегракване, а на очите ми — сълзи. Стигнах до края, изтрих си очите и започнах от началото, вече полугласно, просто за удоволствие, от първия стих, от който ми се свива сърцето: „С пурпурна заря е покрит хоризонта“ и така до последния, радостния: „Бойний котарак не ще погине“. Ние там бяхме съчинили още един куплет, но този куплет в трезво състояние, а пък и пред портрета на Девата не е възможно да бъде изпълнен. Помня, че Гепарда издърпа пред всички ушите на Крокодила заради тоя куплет…

Змийско мляко! Пак! Тази лампа пак се превърна в някакъв глупав светилник. И какво да правиш с нея… Опитах се да превърна тоя светилник пак в лампа, а после плюнах и целия го унищожих. Обзе ме отчаяние. И как да се справя с него, когато не мога да се справя със собствената си стая! С тази проклета къща… Вдигнах стола и седнах отново. Къщата. Каквото и да казвате, момчета, но с тази къща нищо не е наред. Струва ви се, че всичко е от просто по-просто: двуетажна къща, до нея горичка, наоколо двайсет и пет километра гола степ като дъска, а в къщата — само аз и Корней. И това е. Но изглежда, че не е само това.