Той влезе, спря на прага, облегна се на касата на вратата и ме гледа. По лицето му нищо не може да се разпознае. Тук се направих, че се стряскам и загасих угарката. Тогава той заговори.
— Е, как е Луната? — ме попита.
Мълча. Нямам какво да кажа. Ето в такива случаи винаги ми се струва, че ще започне да ми чете конско, но това никога не става. Така е и сега.
— Ела с мен — казва, — да ти покажа някои неща.
— Слушам — казвам аз. И за всеки случай питам: — Ще заповядате ли да се преоблека?
— А на теб с това не ти ли е горещо? — пита той.
Аз само се усмихнах. Не можах да се въздържа. Ама че въпрос.
— Е, извинявай — казва той, сякаш прочел мислите ми. — Да тръгваме.
И ме поведе по места, където преди това не ме беше водил. Не, момчета, аз с тоя дом никога няма да се оправя. Дори не знаех, че в тази къща има такива неща. В гостната той се пъхна в стената до книжната ниша — и се откри вратичка, а зад вратата се появи стълбище за надолу, за подземието. Излезе, че в къщата има още един цял етаж, под земята, също така разкошен и осветен сякаш с дневна светлина, но там никой не живееше. Беше нещо като музей. Огромна стая и какво ли нямаше в нея!
— Разбираш ли, Гаг — казва ми той с някакво странно изражение — може би с тъга. — Аз преди това работех като космически зоолог, изследвах живота на другите планети. Ех, какви чудесни времена бяха! Ето виж тук! — Той ме хвана за ръкава и ме повлече към ъгъла, където на черна лакирана поставка беше разчекнат някакъв странен скелет с големината на куче. — Виждаш ли, той има два гръбначни стълба. Звяр от Нистагма. Когато хванахме първия екземпляр, отначало помислихме, че е някакво уродство. После още един такъв, трети… Стана ясно, че на Нистагма живее цял нов клон от животинския свят — двухордови. Те не се срещат никъде другаде… а и на Нистагма има само от един вид. Откъде се е взел? Защо?
И като започна… Влачеше ме от скелет на скелет, махаше с ръце, говореше високо — такъв още не бях го виждал. Изглежда страшно си обичаше космическата зоология. Или с нея бяха свързани някакви особени спомени.
Не знам. От това, което ми говореше, аз малко разбирах и още по-малко запомних, пък и не се стараех особено. Какво ми влиза в работата! По-скоро забавно ми беше да гледам него, а и тези зверища!… А той имаше сигурно около сто парчета от тях. Било скелети, било цели, сякаш влети в големи прозрачни блокове (както разбирам — за да се запазят по-добре), било просто чучела, като в ловната къща на негово височество, но там имаше само глави или кожи.
Ето че във втората зала — щом влязохме там, аз дори се дръпнах назад — цялата стена отдясно бе покрита с една-единствена кожа. Змийско мляко! Дължината й беше около двайсет метра, широка бе около три, ако ли не и четири, щом стига чак до тавана. И цялата тази кожа бе покрита с нещо като пластинки или люспи, и всяка люспа беше колкото голяма чиния, и всяка сияе с най-чиста изумрудена светлина с червени отблясъци, така че цялата зала изглеждаше зеленикава от тази кожа. Онемях, не можех очи да откъсна от това сияние. Как може да има такова нещо по света! А главата му малка като моя юмрук и очите не се виждат, а в устата му и пръста си не можеш да пъхнеш — как е хранило такова туловище не е ясно…
После гледам — в края на залата сякаш има още една врата. В тъмно помещение. Приближихме се — да, момчета, това не излезе врата. Оказа се, че е отворена паст. Ей Богу, врата. И дори не врата на стая, а да речем на гараж. Или може би на хангар. Това зверище се нарича тахорг и го намират на Пандора. А Корней мина толкова разсеяно покрай него, сякаш беше костенурка или, да речем, някаква жаба. А главата му като два вагона, в пастта му цялата наша школа може да се побере. А какво трябва да бъде туловището при такава глава} И с какво го ловят! Навярно с ракетохвъргачка…
И какво още нямаше там! Всякакви птици, грамадни насекоми… Виж, Крака го запомних. Стои по средата на залата един крак. Също влят в онази прозрачната материя. Страхотен крак. По-висок от мене, възлест като старо дърво, ноктите — осем парчета, такива изобразяват на дракона Гугу, всеки нокът е като сабя… Добре. И какво е забележителното? Оказва се, че освен като този крак или, да речем, опашка, нищо друго от този звяр няма в нито в един музей на света. Живеел на планетата Яйла и толкова години го преследвали и пак не могли да го намерят цял. Куршуми го не ловели, газ не му действал, от всеки капан се измъквал, никога не са виждали мъртъв екземпляр, а го намирали така, на части. Станало ясно, че при тях повредените части просто се откъртват, живеят още известно време — гърчат се там или потръпват — и после, разбира се, замират… Да, кракът. Стоях пред този крак с отворена паст като тахорг. Все пак велик е Създателят…