Вече не зная дали ми е казал истината, или си беше измислил всичко, за да ми размъти окончателно мозъка, но желанието му да размахва ръце и да ми излага всякакви там природни загадки изглежда се бе поохладило. Излязохме от музея. Той мълчеше, аз също, а в душата ми някакъв неизринат курник, и така стигнахме до неговия кабинет. Той седна в креслото си пред екраните, изтегли от въздуха чаша с любимото си газирано, започна да смуче от сламката, а се загледа сякаш през мене. В кабинета му, освен тези екрани и ненормално количество книги, нищо особено нямаше. Дори нямаше маса и досега не мога да разбера какво прави, когато трябва да подпише да речем някакъв документ. В кабинета му нямаше нито картини, нито снимки, нито някакви други украшения. А пък е богат човек и може да си го позволи. Аз на негово място, ако, да речем, ми липсват някои неща, щях да си докарам изумрудената кожа, щях да си наема слуги, навсякъде щях да си сложа статуи, ковьорчета щях да си окача — като зная нашите… Е, сигурно не му идва на ум — нали е ерген. А може би длъжността му е такава, че не му се полага лукс. А какво знам за неговата длъжност? Нищо. Само дето има музей в подземието…
— Слушай, Гаг — проговори изведнъж той. — Може би на теб ти е скучно тук, а?
С този въпрос ме завари неподготвен. Кой знае как трябва да отговоря. И изобщо отде да знам, скучно ли ми е, или не? Тъжно — това да. Неуютно — да. Място не мога да си намеря — да. Но скучно ли ми е? Когато човек е в окопа под обстрел — скучно ли му е? На него, момчета, не му остава време да скучае. И на мен сега не ми остава време да скучая.
— Съвсем не — казвам. — Разбирам положението си.
— Е, и как го разбираш?
— Изцяло се намирам на ваше разпореждане.
Той се усмихна.
— На мое разпореждане… Добре, няма да говорим за това. Аз, както виждаш, не мога да ти отделя цялото си време. Пък и ти, според мен, не се стремиш особено към това. Стараеш се да се държиш по-настрана от мен…
— Съвсем не — възразих аз вежливо. — Никога няма да забравя, че вие сте мой спасител.
— Спасител? Хм… До спасяването още е далеч. А не искаш ли да се запознаеш с един интересен субект?
Сърцето ми замря.
— Както заповядате — казвам.
Той помисли малко.
— Ами ще заповядам — каза той като се изправи. — Май че ще бъде полезно.
С тези неразбираеми думи той се приближи към далечната стена, направи там нещо и стената се отвори. Погледнах и се дръпнах назад. Че стените им тук за минутка се отварят и затварят — с това вече свикнах и даже ми е омръзнало. Но аз какво очаквах? Мислех си, че иска да ме запознае с математика, а там — змийско мляко! — стои ей толкав дангалак, висок два и половина метра, раменища, ръчища, шия няма никаква, а муцуната му сякаш покрита със забрало, гъста такава матова решетка, а отстрани на главището му стърчат нещо като фарове, нещо като уши. Ще си призная честно, че ако не бях в униформа, щях да офейкам умрял от страх. Честно. Аз щях да духна както си бях и в униформата, но краката ми се подкосиха. А пък този дългуч на всичкото отгоре каза с плътния си бас:
— Здрасти, Корней.
— Здравей, Драмба — му отговори Корней. — Излизай.
Оня излезе. И пак — какво очаквах? Че от стъпките му цялата къща ще се разтресе. Ама че чудовище, статуя! А той излезе, сякаш плуваше във въздуха. Нито звук, нито полъх — току-що беше в нишата, а сега стои в средата на стаята, наклонил към мен ушите си — фарове. Почувствах, че лопатките ми опряха в стена и не мога повече да отстъпвам. А Корней, безделника му с безделник, се засмя и каза:
— Не се плаши, не се плаши, Бойни котарако! Това е робот! Машина!
Благодаря, мисля си. Да не би да ми стане по-леко от това, че е машина.
— Такива като него вече не правим — каза Корней и погали дангалака по лакътя, като издуха от него някакви прашинки. — А моят баща с такива ходеше на Яйла и на Пандора. Помниш ли Пандора, Драмба?