— Е, хайде, разкажи ми още веднъж за себе си — нареди му Гаг.
Драмба повтори, че е робот андроид номер еди-кой си от експерименталната серия на експедиционни роботи, конструиран тогава и тогава (преди около сто години — ама че старче!), задействан еди-кога си. Работил в такива и такива експедиции, претърпял сериозна повреда на Яйла, бил частично разрушен; реконструиран и модернизиран еди-кога си, но повече не участвал в експедиции…
— Миналия път ми каза, че пет години си престоял в музея — прекъсна го Гаг.
— Шест години, господине. В Музея по история на откритията в Любек.
— Добре — измърмори Гаг. — А после осемдесет години си стърчал в онази ниша при Корней.
— Седемдесет и девет години, господине.
— Добре де, добре, няма защо да ме поправяш… — Гаг замълча. — Сигурно ти е било скучно да стоиш там, нали?
— Не разбирам въпроса, господине.
— Ама че дръвник… Впрочем това никого не интересува. Ти по-добре ми кажи друго нещо: по какво се отличаваш от хората?
— По всичко се отличавам от хората, господине. По химически състав, по принципите на системата за управление и контрол и по предназначение.
— И какво е твоето, на теб, дръвника, предназначение?
— Да изпълнявам всички заповеди, на които съм способен.
— Аха! А какво е предназначението на хората?
— Хората нямат предназначение.
— Тъпанар си ти, момко. Селяндур. Какво разбираш ти от истински хора?
— Не разбирам въпроса, господине.
— Аз пък сега нищо не те питам.
Драмба замълча.
Те вървяха през степта, отклонявайки се все повече от прекия път към дома, защото на Гаг изведнъж му стана интересно да погледне, що за съоръжение стърчи на малкия хълм вдясно. Слънцето вече беше високо, над степта нажеженият въздух потрепваше, задушният остър мирис на трева и земя все повече се засилваше.
— Значи си готов да изпълниш всяка моя заповед, така ли? — попита Гаг.
— Да, господине. Ако е по силите ми.
— Е добре… А ако ти наредя нещо, а… м-м-м… някой друг — нещо съвсем противоположно? Тогава какво?
— Не разбирам, кой ще даде второто нареждане?
— Ами… м-м-м… Все едно кой.
— Не, не е все едно, господине.
— Ами например Корней…
— Ще изпълня нареждането на Корней, господине.
Известно време Гаг мълчеше. „Ах ти, говедо — мислеше си той. — Боклук такъв.“
— А защо? — попита той накрая.
— Корней е по-старши, господине. Индексът на социалната му важност е доста по-висок.
— Какъв е пък този индекс?
— Той има по-голяма отговорност пред обществото.
— А ти откъде знаеш?
— Равнището му на информираност е значително по-високо.
— И какво от това?
— Колкото по-високо е равнището на информираност, толкова по-голяма е отговорността.
„Хитро — помисли си Гаг. — Няма как да се заядеш. Всичко е вярно. А аз тук съм като малко дете. Е, ще видим…“
— Да, Корней е велик човек — каза той. — Аз, разбира се, съм далеч от него. Той всичко вижда, всичко знае. Ето ние с тебе сега си бъбрим, а той сигур слуша всяка дума. Малко нещо да не е наред и той ще ни даде да се разберем…
Драмба мълчеше. Бог знае какво ставаше в ушатата му тиква. Муцуна може да се каже, че няма, очи — няма, можеш ли да разбереш! И гласът му е такъв еднакъв…
— Вярно ли е?
— Не, господине.
— Как така — не? Според теб, може ли Корней да не знае нещо?
— Да, господине. Той задава въпроси.
— Сега ли?
— Не, господине. Сега нямам връзка с него.
— Та според теб, той не чува това, което сега казваш? Или каквото аз ти казвам? Ами той, ако искаш да знаеш, дори мислите ни чува! Камо ли разговорите…
— Разбрах ви, господине.
Гаг погледна Драмба с омраза.
— Какво разбра, кълвач такъв?
— Разбрах, че Корней разполага с апаратура за възприемане на мисли.
— Кой ти го каза?
— Вие, господине.
Гаг се спря и ядно се изплю. Драмба също спря веднага. Ех, да можеше да го цапне между ушите, ама като не може да го стигне. Ама че дръвник. Или пък се преструва? По-спокойно, Котарако, по-спокойно. Хладнокръвие и самообладание.
— А преди това не го ли знаеше?
— Не, господине. Нищо не знаех за съществуването на такава апаратура.
— И какво искаш да кажеш с това, дивако, че такъв велик човек като Корней сега нито ни вижда, нито ни чува?