Той погледна Драмба. Драмба стърчеше в стоеж „мирно“ мърдайки равнодушно очите си — уши. А какво ми остава? Мисълчицата ми е без грешка! Гадничка е — не споря. Подличка. Ако беше по друго време и на някой друг му бе дошла такава мисълчица, така щях да го цапна по мутрата… А аз няма къде да ходя. Може би такъв случай никога повече няма да ми се удаде. Наведнъж всичко ще проверя. И този глупак тук, и относно наблюденията ми… Цялата работа е в това, че е гадно. На това никой не би издържал и веднага би ме пипнал, ако можеше. Добре де, стига съм циврил. Да не съм го замислил за собствено удоволствие. Не съм някакъв паразит. Аз съм войник и върша войнишката си работа както умея. Простете ми, братя-храбреци. Ако можете.
— Редник Драмба! — рече той със звънък глас.
— Слушам, господин ефрейтор.
— Заповед! Събори този камък! Изпълнявай!
Той отскочи настрана, не усещайки краката под себе си. Ако имаше окоп, щеше да скочи в окопа.
— Живо! — изпищя той и гласът му секна.
Когато отвори очи, Драмба вече стоеше наведен пред обелиска. Огромните му ръце-лопати се плъзнаха по гранита и се заровиха в пресъхналата земя. Гигантските му рамене се размърдаха. Това трая секунда. Роботът замря и Гаг изведнъж с ужас видя, че мощните му крака сякаш се стопяват, скъсяват се пред очите, превръщайки се в къси, дебели, сплескани долу пънчета. А после хълмът потрепери. Чу се пронизително скърцане и обелискът едва забележимо се наклони. И тогава Гаг не издържа.
— Стой — закрещя той. — Остави!
Той крещеше още нещо, без сам да се слуша, ругаейки на руски и на алайски, нямаше нужда да крещи така и той го разбираше, но все пак крещеше, а Драмба стоеше пред него в стоеж „мирно“, повтаряйки монотонно: „Слушам, господин ефрейтор, слушам, господин ефрейтор…“ После се опомни. Гърлото го смъдеше, цялото тяло го болеше. Препъвайки се, той обиколи обелиска, като опипваше гранита с треперещи пръсти. Всичко си беше както преди, само в основата под неразбираемия надпис зееха две дълбоки дупки и той се зае трескаво да набива пръст в тях с токовете си.
Глава пета
Не можах да заспя през цялата нощ. Обръщах се, въртях се, пуших, надвесвах се през прозореца навън към градината за хладинка. Нервите ми явно се бяха разтропали след всичко това. Драмба стърчеше в ъгъла и блещукаше в тъмнината. В края на краищата го изгоних — просто така, за да излея злобата си. В главата ми се вмъкваха всякакви глупости, всякакви картинки, нямащи нищо общо с тая работа. А пък и този подъл креват — засякох го, че току гледа да се превърне в меко ложе, на каквото тук всички явно спят и още, подлецът му с подлец, понечи да ме полюлява. Като бебе.
Изобщо, бедата не беше в това, че не можех да заспя — мога да не спя и по три денонощия, без нищо да ми стане. Главното бе, че не можех да мисля като хората. Нищо не разбирах. Постигнах ли своето вчера, или не? Ще мога ли отсега нататък да се доверявам на Драмба, или не? Не знаех. Наблюдава ли ме Корней, или не? Пак не знаех. Вчера след вечеря надникнах в кабинета му. Седеше си пред екраните, а на всеки екран имаше по една мутра, та дори и по две, и той разговаряше с всички тези мутри. Сякаш с нож ме прободоха. Представих си как вилнея там на хълма и спретвам истерия, а той си седи на хладинка, гледа всичко това на екрана и се кикоти. А може би предава на Драмба: давай, значи, разрешавам… Не, аз не бих могъл да го направя — познавам се. Да оскверняват пред очите ми моя народна светиня, а аз да се кикотя и да гледам всичко това на екранче — не, с мен това не би могло да се случи. Да не съм плъхояд.
Ами ако са му дали такава задача и са му казали: на всяка цена, значи… Не знам, не знам. Одеве като се върнах, той първо ме посрещна както винаги, после ме разгледа внимателно, наостри уши и започна да разпитва какво и как. Също като роден баща и нищо повече. Излъгах го, че ме цепи главата. От степните ухания. Но според мен не ми повярва. Не се издаде външно, разбира се, но не ми повярва. А аз през цялата вечер не го изпусках изпод очи: дали няма да разпита Драмба. Не, не го разпита. Дори не го погледна… Ох, момчета, горката ми глава! Ще взема да легна по гръб и нека мътните ме отнесат.
Така се мъчих до сутринта. Лягах, ставах, обикалях стаята, пак лягах, надвесвах се от прозореца, показвах си тиквата навън към градината и в края на краищата явно съм се изтощил и съм задрямал, опрял ухо на перваза на прозореца. Събудих се целият изпотен и веднага чух същото онова дрезгаво мяукане — мър-мяу, мър-мяу, мър-мяу — сякаш самите ангели небесни душат дявола с голи ръце в преизподнята, а в лицето ми духна горещ и сякаш газиран въздух. Още не си бях отлепил очите както трябва, а вече седях на пода, ръката ми търсеше автомата и надничах от перваза като през насипа на окоп. Този път видях всичко — как го правят от начало до край. Над моята кръгла поляна, малко надясно от басейна в средата светна ярка точка и от нея потече надолу и встрани нещо като течна лилава светлина, и тя беше прозрачна, и храстите се виждаха през нея, а тя си течеше и течеше, и ето че напълни един толкав конус като химическа стъкленица, висока четири метра, напълни се и тутакси започна да се втвърдява, да застива, да потъмнява, и ето че на поляната се мъдри техният звездолет, от клас „призрак“, същия какъвто го видях първия път. И тишина. Дива. Дори птиците млъкнаха. Над поляната — сивосиньото небе преди развиделяване, край поляната — черни храсти и дървета, а насред поляната — това сребристо чудовище, а аз изобщо не можех да разбера дали е живо същество, или е някакъв предмет.