После нещо леко щракна, в него се отвори черна паст, нещо издрънча, после изсъска и оттам се измъкна човек. Тоест отначало помислих, че е човек: имаше си ръце, крака. Глава. Целият беше някак си черен или беше… окаден, или обгорен… и целият беше накачен с оръжие. Такова оръжие, момчета, никога не бях виждал, но още от пръв поглед ми стана ясно, че е оръжие. То висеше от двете му рамене и от пояса и звънтеше, и дрънкаше при всяка крачка. Той не гледаше настрани, а вървеше право към вратата, сякаш си беше у дома, и вървеше някак странно, но аз не разбрах веднага каква е работата, защото не можех да откъсна очи от лицето му. То също беше тъмно, обгоряло, блестеше и прозираше, и изведнъж той вдигна двете си ръце и започна да го смъква като маска — да, това явно беше маска, защото той за две секунди свърши тая работа и със замах я пухна на земята. И тук пак ме изби пот, защото под това черновато, обгоряло, лепкаво и лакирано лице имаше второ лице, вече нечовешко — бяло като платно, без нос, без устни, а очите като чинии и блестят. Само го погледнах това лице и веднага разбрах, че не мога да го понеса. Погледнах краката му — още по-лошо. И защо имаше такава странна походка? Той вървеше по гъстата трева, по твърдата земя така, както ние бихме ходили по плаващи пясъци или, да речем, по тресавище — на всяка крачка затъваше до глезените, че и по-дълбоко. Земята не го издържаше, поддаваше…
На входа се поспря за секунда и с един замах се отърси от своята амуниция. Че като зазвънтя, като затрещя, а той влезе през вратата и — отново тишина. И пусто. Като в кошмар. И звездолета му го нямаше, сякаш никога не е бил. Само черните дупки на поляната до къщата и купчината необикновено оръжие при вратата. И това бе всичко.
Много ми се дощя да потрия очите си, да се ощипя по кълката или нещо такова, но не го направих. Нали съм Боен котарак, момчета. Изметох целия този кошмар. Не ми беше за пръв път. Само най-главното оставих — оръжието! За пръв път виждах оръжие тук. Дори не тръгнах да се обличам — както си бях по гащи, метнах се през перваза на прозореца от втория етаж.
Росата беше обилна и краката ми веднага се намокриха над коленете, и като ме затресе — или беше от влагата, или пак от нерви. На входа приклекнах и се ослушах. Нормална тишина, утринна тишина. Птичките се разшаваха, някакъв скакалец зацвърча. Но това не ме интересуваше, чаках да чуя гласове. Не се чуваха никакви гласове — никаква глъчка, нито мърморене, ни заплахи, а и Корней го няма вкъщи, шляе се някъде, прегрешава. А в случай като сегашния хората трябва да се поздравяват — дори и да не са съвсем хора — да се тупат един друг по гърбовете, да възкликват приветствено! Не, при тях сега е тишина. Гроб. Нека.
Седя си аз на колене и гледам тези неща пред мен, които дори на вид са тежички, гладки, мазни и сигурни. Никога не бях виждал такива, нито на картинка, нито на кино. Явно голяма е поразяващата сила на тези машинки, но бедата е там, че не е ясно от коя страна да припариш, откъде да го хванеш какво да натиснеш. Някак си е страшничко да ги докоснеш, че току виж гръмне, а после иди че си събирай кокалите.
Изобщо съвсем се обърках и това беше лошо, защото всъщност трябваше веднага да сграбча нещо и да офейкам. Хайде, Гаг, давай! Давай бързо! Ето тази късичката: има цев вместо дуло, наистина стъкларийка някаква, но затова пък има ръкохватка и два плоски магазина от двете страни на цевта стърчат… И това е. Нямам повече време. После ще му мисля. Протегнах ръка и внимателно хванах ръкохватката. И тук се случи нещо странно.