Хванах значи ръкохватката. Ръбеста една такава, топла. Затворих пръстите си. Дърпам към себе си. Внимателно, за да не дрънне. Дори почувствах тежест. А в юмрука ми — нищо. Седя като пиян и си гледам празния юмрук, а машинката както си беше на стъпалото, така и си остана. В яда си я хванах напреки — и пак под пръстите ми метал, твърдо и тежко. Дръпнах към себе си — пак нищо.
Идеше ми да закрещя с все сила. Едва се сдържах. Погледнах дланта си — цялата в масло. Изтрих я в тревата, изправих се. Разочарованието ми беше ужасно. Всичко при тях, гадовете му с гадове, беше проверено, пресметнато и предвидено. Прескочих купчината непотребно желязо и влязох в къщата. Гледам, в ъгъла на хола стърчи Драмба. Замърда уши, вторачи се, а на мен ми беше противно да го гледам. И вече исках да се прибера горе в стаята си, когато изведнъж си помислих: ами ако… В края на краищата, не е ли все едно в чии ръце ще бъде машинката, в моите ли, или в тези на дангалака?
— Редник Драмба — казах тихо аз.
— Слушам, господин ефрейтор — отговори той, както следва.
— Хайде, ела с мен.
Излязохме отвън пред вратата. Оръжието си стоеше там, не беше мръднало.
— Подай ми тази там, крайната — казвам. — Само че внимателно.
— Не разбрах, господин ефрейтор — дудне този дръвник.
— Какво не разбра?
— Не разбрах какво именно ми заповядахте да ви подам.
Да пукнеш дано! Откъде да знам как се наричат?
— Как се наричат тези предмети? — питам.
Драмба заработи с ушите и израпортува:
— Трева, господин ефрейтор. Стъпала…
— А на стъпалата? — питам аз и чувствам, че по кожата ми започват да лазят мравки.
— На стъпалата има прах, господин ефрейтор.
— И какво още?
За пръв път Драмба се забави с отговора. Дълго мълча. Явно и той като мен се беше шашнал.
— На стъпалата има още: господин ефрейторът, редник Драмба, четири мравки… — Той отново се позабави. — А също всякакви микроорганизми.
Той не ги виждаше! Разбирате ли? Не ги виждаше! Микроорганизмите виждаше, а тези железа, дълги около метър, не трябваше да ги вижда. Той не трябваше да ги вижда, а аз — да ги взема. Всичко, всичко са предвидили! И тук аз с досада, без да съобразя, замахнах с крак към най-солидното желязо, което се търкаляше на стълбата. Изкрещях, щото си бях фраснал здраво пръста и си счупих нокътя. А желязото така си и остана на мястото. Толкоз. Това вече бе последната капка. Закуцах към стаята си, скърцах със зъби, едва не заплаках, стиснал юмруци. Стигнах до стаята, проснах се на кревата и ме обзе такова отчаяние, каквото не бях изпитвал от оня ден, когато си отидох у дома в отпуск и видях, че не само моята къща я няма, ами и целия квартал го нямаше — само камари от изгорели тухли и смърдеше на изгоряло. В тези черни мигове ми се стори, че не съм способен за нищо, че нищо не мога да сторя в този сит и лукав свят, където всяка моя стъпка е пресметната и предвидена за сто години напред. И е напълно възможно всяко действие, което аз все още само се каня да извърша, те вече да знаят как да го спрат и да го обърнат в своя полза.
За да прогоня мрака, започнах да си спомням най-светлия, най-щастливия миг, който съм имал в живота си и си спомних оня мразовит и ясен ден, стълбовете дим, които се издигаха към зеленото небе и пукането на огъня, поглъщащ развалините, сивия от сажди сняг на площада, вкочанените трупове, разбитата ракетохвъргачка в огромната яма… а херцогът върви покрай нашия строй, ние още не сме успели да изстинем, очите ни още са покрити с пот, цевта на автомата ни пари пръстите, а той върви, подпрял се тежко на ръката на адютанта си, и снегът скрипти под меките му червени ботуши, вглежда се внимателно в очите на всеки от нас и ни говори тихо думи на благодарност, и ни ободрява. А после се спря. Право пред мен. И Гепарда, когото не виждах — аз никого не виждах освен херцога — изрече моето име, и херцогът сложи ръка на рамото ми, и известно време ме гледа в очите, и лицето му беше жълто от умора, прорязано от дълбоки бръчки и изобщо не беше гладко както на портретите, клепачите му зачервени и възпалени, и тежката му лошо избръсната челюст отмерено се движеше. И все още държейки дясната си ръка на рамото ми, той вдигна лявата и щракна с пръсти, а адютантът бързо сложи в тези пръсти черно кубче, а аз все още не вярвах на щастието си, не можех да повярвам, но херцогът произнесе с дълбокия си дрезгав глас: „Отвори паст, Котенце…“ — и аз зажумях, отворих широко уста и почувствал на езика си нещо грапаво и сухо, започнах да дъвча. Косите ми се изправиха под каската, от очите ми бликнаха сълзи. Това беше личния, на негово височество тютюн за дъвкане по равни части вар и сушена горчица, а херцогът ме тупаше по рамото и говореше разчувстван: „О, тези сополанковци! Моите верни, непобедими сополанковци!“