И какво излиза? Ако имах жълтица, щях да тъна в милиони. Започнах да ровя из джобовете си. Не жълтица, мисля си, поне меден грош да имах… Няма грош. И тогава напипах единствения си патрон. Унитарен патрон калибър осем цяло и една десета. Не, дори в този момент аз още не бях преценил кое как е. Просто си помислих: щом няма пари, поне патрони да си направя, че и те пари струват. И чак когато в нишата пред мен заблестяха шестнайсет медни парчета, чак тогава ми щукна: шестнайсет патрона — та това е цял пълнител! Пълен магазин, момчета.
Стоя аз пред тази ракла, гледам си патрончетата и такива интересни мисълчици в главата ми се шляят, че се стреснах и се огледах дали някой не подслушва и шпионира. Хубава машинка са си измислили, няма що. Полезна машинка. Много и всякакви неща съм виждал тук, но такава полезна вещ за втори път виждам. (Първата е Драмба, разбира се). Е, какво пък, благодаря. Прибрах си патрончетата, насипах ги в джоба на куртката, опънаха ми джоба и тогава, момчета, почувствах че сякаш се съмна пред очите ми.
После използвах тази машинка не един път. Тайничко си попълвах запасите от патрони. Копчето ми се скъса — и от униформените копчета си направих два комплекта за всеки случай, и още от някои други дребни неща. Отначало се пазех, но после съвсем станах нагъл: те си ядат на масата и си дърдорят, а аз си стоя до сандъка и щракам ли, щракам щората. Поне някой да беше ми обърнал внимание. Безгрижен народ, акълът ми не го побира, как се готвят да управляват нашата планета при такова безгрижие. При нас с джобни ножчета ще ги режат, Та аз мога пред очите им цялата им секретна документация да копирам. Де да имаше документация… Те изобщо никакво внимание не ми обръщаха. Ако искаш да подслушваш — подслушвай, ако искаш да шпионираш — шпионирай… Само някой те погледне разсеяно, усмихне ти се и — пак се раздрънка. Дори ми е обидно, змийско мляко! Все пак съм Боен котарак на Негово височество, а не някакъв дребен боклук, пред мен ето такива галфони слизаха от тротоара и ми сваляха шапка… Вярно, че не всеки ден ми я сваляха, а само в празнични дни, но все едно. Така ми се прииска да застана някак си на вратата и да викна по гепардовски: „Мир-рно! Гледай ме в очите, умряла хлебарко!“ Как ще се разтичат само! После, разбира се, си забраних да мисля на тези теми. Нямам право да унижавам собственото си достойнство. Дори в мислите си. Нека нещата си вървят сами. Сам не мога да ги заставя да застанат в стойка „мирно“. Пък и нямам поставена такава задача…
Моят Корней тези дни съвсем се изтормози. Не му стигаше, че трябва да регулира това дърдорене, но му се стовариха и лични неприятности. Всичко, разбира се, не знам, но веднъж се върнах привечер от езерата — уморен, потен, краката ми тупаха. Изкъпах се и се излегнах в тревата под храстите, където не ме виждаше никой, а аз виждах всички. То нямаше нищо особено за виждане — тези, които бяха останали, седяха в кабината при Корней, имаха поредното съвещание — а в градината беше пусто. И тогава вратата на нулкабината се отвори и от нея излезе човек, който не бях виждал преди. Първо, дрехите му. Които бяха от нашите — те всичките ходеха с комбинезони или пъстри ризи с надписи на гърба. А този — дори не зная как да го определя. На него имаше нещо строго, внушително. От сив плат, разбираш, нали? — стилен и веднага се вижда, че не на всички е по джоба. Аристократ. Второ, лицето. Това сега изобщо не мога да го обясня. Е, косите му черни, очите му сини, но не в това е работата. По нещо ми напомняше на румения доктор, който ме цереше, макар че този нито беше румен и изобщо не добряк. Изражението ли им беше еднакво, или какво? При нашите не бях виждал такова изражение, нашите или са весели, или загрижени, а този… не, не зная как да го нарека.
Изобщо излезе той от кабината, мина ей така решително покрай мен и право в къщата. Слушам: дърдоренето в кабината в миг стихна. Кой ли е пристигнал при нас, мисля си. Висше началство ли? Цивилен? И ми стана ужасно интересно. Ето, мисля си, да хванеш такъв. Като заложник. Голяма работа ще свърша на бърза ръка… И започнах да си представям най-подробно как се справям с тази работа — фантазията ми се развихри. После се сепнах. В кабината отново почнаха да дрънкат и на входната врата излязоха двама — Корней и този същият аристократ. Слязоха по стълбата и бавно тръгнаха по пътеката обратно към нулкабината. Мълчаха. Лицето на аристократа е мрачно, устата стисната като черта, главата му високо вдигната. Генерал, макар и млад. А моичкият Корней навел глава, гледа пред краката си и хапе устни. Разстроен е. Успях само да си помисля, че на Корней явно му е дошъл началникът, когато те се спряха съвсем близо до мен и Корней каза: