— Значи се боите, че там ще бъда опасен — каза Гаг. Той повече не можеше, пък и не искаше да се сдържа. — Какво пък, ваша воля. Само гледайте, да не стана и ТУК опасен!
Те стояха от двете гтрани на траншеята, лице в лице, и отначало Гаг тържествуваше, че успя да предизвика това студено изражение в обикновено добрите до отвращение очи на великия лукавец, а после изведнъж с изумление и негодувание откри, че това изражение изчезна и на лицето на този сатана отново се бе появила усмивка, а очите му пак се бяха премрежили бащински, змийско мляко! И изведнъж Корней подсвирна, разсмя се, закашля се, отново се разсмя и завика, като разпери ръце:
— Котарак! Котаракът си е котарак! Див… Мисли-и-и! — каза той и се почука по темето. — Мисли! Трябва да си размърдаш мозъка! Нима напразно стърчиш тук вече пета седмица?
Тогава Гаг рязко се обърна и тръгна към степта.
— Мисли! — за последен път чу той.
Вървеше, без да гледа под краката си, затъваше в дупки от мармот, препъваше се, издраска глезените си от тръните. Нищо не виждаше и не чуваше наоколо, пред очите му беше набразденото с бръчки бледо като пръст лице с безкрайно уморени зачервени очи, а в ушите му звучеше дрезгавият глас: „Сополанковци! Мои верни, непобедими сополанковци!“ И този човек, последният скъп човек, който беше останал жив, сега се спасяваше някъде, криеше се, измъчваше се, а те го гонеха, преследваха го като бесен вълк, вонящите орди на излъганите, купените, озверели от страх диваци. Простаци, сбирщина, боклук — без чест, без слава, без съвест… Лъжа, лъжа, това не може да бъде! Горските егери, гвардията, десантчиците… Сините Дракони… и те ли са се продали? И те ли са го зарязали? Та нали те нямаха нищо, освен Него! Нали живееха само за Него! Те умираха за Него! Не, не, това е лъжа, дивотия… Те са го обградили в стоманен пояс, опасали са го с щикове, дула, огнехвъргачки… това са най-добрите бойци в целия свят, те ще разгонят и ще смачкат побеснялата сбирщина войници… О, как ще ги преследват, ще ги горят, ще ги натъпкват в калта… А аз — аз си стоя тук. Котарак! Мръсно пале съм, а не Котарак! Прибрали го нещастното, излекували му лапката, вързали му панделка, а то маха ли, маха с опашчица, лочи си топличко млекце и все си повтаря „тъй вярно“ и „слушам“…
Той се препъна и падна с цялото си тяло в трънливата суха трева и остана да лежи, закрил глава от непоносим срам. Но нали е сам! Сам срещу цялата тази грамада! И момчетата, моите приятели в този лукав ад замълчаха, вече кой ден не отговарят, нито ред, нито буква — може и да не са между живите… а може и да са се предали. Наистина ли не мога нищо да направя? Той трепереше като трескав под палещото слънце, а в ума му се появяваха, въртяха се, преминаваха напълно невъзможни, немислими начини за борба, за бягство, за освобождение… Целият ужас беше в това, че Корней каза истината. Ненапразно е работила неговата машина, ненапразно се срещаха, припълзяваха и се спускаха тук всички тези чудовища от неведоми светове — те си свършиха работата, разориха страната, затриха всичко хубаво, което имаше в нея, разоръжиха, обезглавиха…
Той не чу как се приближи Драмба, но на потния му гръб под нажежената риза стана прохладно, когато сянката на робота падна върху него и от това му стана по-леко. Все пак не беше съвсем сам. Той още дълго лежа по очи, слънцето се движеше по небето, а Драмба безшумно се местеше над него, пазейки го от зноя. После седна. Босите му крака бяха нашарени от тръните. На коляното му кацна скакалец, безсмислено втренчил зелените си като капчици очи. Гаг гнусливо го отпъди и замря, разглеждайки ръката си. Кокалчетата на пръстите му бяха обелени.
— Кога съм го направил? — рече на глас той.
— Съвсем не знам — веднага отвърна Драмба.
Гаг погледна и другата си ръка. Също окървавена. Майката земя значи съм пердашил. Родителка на всичките тези… шмекери. Добър Котарак. Само истерия ми липсваше. Той погледна към къщата. Зеленото облаче едва се виждаше на хоризонта.
— Много излишни неща надрънках днес, ето какво… — каза той бавно. — Дивак си ти, а не Котарак. Няма кой да ти издърпа ушите. Решил да заплашва, сополанко със сополанко… Щом като Корней избухна в смях…
Той погледна робота.
— Редник Драмба! Какво направи Корней, когато си тръгнах?
— Заповяда ми да ви последвам, господин ефрейтор.
Гаг горчиво се усмихна.
— И ти, разбира се, му се подчини… — Той се изправи, приближи се плътно до робота. — Колко пъти ще те уча аз, дръвнико — прошептя яростно. — На кого се подчиняваш? Кой е твоят непосредствен началник?
— Ефрейтор Гаг, Бойният котарак на негово височество — отсече Драмба.