А аз му докладвам; така и така, такова и такова е положението, а пленниците трябва непременно първо да се разпитат. И нещо от себе си прибавих:
— И не ме забравяй, Кърлеж — му казвам. — Все пак аз ги доведох тук…
А той ме погледна и сърцето ми се сви.
— Котенце… — казва ми той, — ти тук се каниш да се забавляваш, а Гепарда там сам ли е? Е, хайде вземи три двойки и тичай при Гепарда! Бързо!
Нямаше какво да се прави. Не ми е писано, значи, не ми провървя. Погледнах моите раирани за последен път, преметнах автомата си през рамо и викнах с все сила:
— Пъ-ъърва, втора, трета двойка — при мен!
Котетата като грах се изсипаха от камиона: Заека с Петела, Носестия с Крокодила, Снайпера с оня… как беше… още не съм свикнал с него, него току-що от Пиганската школа ни го доведоха — убил не който трябва и ето ти го при нас.
Отдавна бях забелязал, но с никого не съм го споделял: просне се някой Котарак под горещата ръка на някой щатски, и веднага — заповед до частта. Еди кой си, по прякор еди какъв си, за извършване на углавно престъпление да се разстреля. И го извеждат на плаца, изправят го пред строя на най-добрите му приятели, следва залп, после хвърлят тялото му в камиона за погребение без почести, а сетне чуваш, че уж са го видели или в операция, или в друга част… И така е редно, струва ми се.
Изкомандвах им аз „бегом марш“ и затичахме обратно към Гепарда. А Гепарда не си губи напразно времето. Гледам, насреща ни онази върлина щабмайора, тича в тръс и вдига прах, а зад него колона от около петдесет парчета диваци с лопати, кирки и мотики, тропат с огромните си ботуши, потни, та чак пара се вдига от тях, Значи Гепарда ги е погнал да копаят нова позиция, истинска, за нас. Край къщите срещу медицинския пункт гледам блестят лопати и стои ракетохвъргачката и изобщо движението в селото е такова, като на главния булевард на именния ден на княза — диваците така пердашат, че никой не виждам да е с празни ръце: или с оръжие, но такива общо взето са малко, или влачат след себе ои сандъци с боеприпаси и станоци за картечниците.
Гепарда ни видя и изрази задоволството си. Двойката Заека и Снайпера веднага прати в джунглата на преден патрул, Носестия и Крокодила остави при себе си за свръзка, а на мен ми каза:
— Гас, ти си най-добрият ракетохвъргач в отряда и разчитам на теб. Виждаш ли тези хлебарки? Вземи ги със себе си. Ще монтираш ракетохвъргачката в оня край, ще избереш позиция, например там, където сега са камионите. Маскирай се добре и открий огън, когато запаля селото. Действай, Котарако!
Когато чух това, аз не хукнах, а направо полетях към хлебарките си. Тези мои хлебарки заедно с ракетохвъргачката бяха затънали в калната дупка по средата на пътя и явно имаха намерение да прекарат цялата война там. А пък аз цапнах един по ухото, сритах втория и бутнах с приклада третия между лопатките и така се разкрещях, че чак ушите ми писнаха. Че като заработиха моите хлебарки, ама истински, почти като хората. Изнесоха ракетохвъргачката на ръце от дупката и — марш, марш — затъркаляха я по пътя, само че колелата заскриптяха, запръска кал и — в друга дупка. Тук се наложи и аз самият да се впрегна. Да, момчета, диваците можеш да накараш да работят, само че трябва да знаеш как.
Значи положението ми беше такова. Вече бях избрал позиция — спомних си, че близо до камионите имаше някакви червеникави храстчета и плоска низинка зад тях, където можеше лесно да се завреш в земята така, че и дяволът не би те видял откъм джунглата. А аз оттук всичко ще мога да виждам — и пътя до самите джунгли, и покрайнините на селото, ако започнат да газят направо през къщите, и блатото отляво, ако бронепехотата се напъха там… И още си помислих, че не трябва да забравям да поискам от Кърлежа няколко двойки за прикритие от тази страна. Имам в касетките около двайсет парчета ракети, стига само тези писари да не са ги изхвърлили по пътя за насам, за да си облекчат товара… но това сега ще го проверим, а във всеки случай, веднага след като се окопаем, трябва да се изпратят хлебарки за попълнение. Страшно мразя, когато в боя се налага да се правят икономии. Тогава не е бой, а не знам какво… Имаме време до здрачаване, а когато започнат да газят по здрач, ще светне това диво село и всички ще ми бъдат като на длан, а тогава — удряй по когото си щеш. Няма да съжаляваш, Гепарде, че ми се довери!
Ето тази последната мисъл бях завършил машинално, лежейки вече по гръб, а в сивото небе над мен като странни птици летяха някакви горящи парцали. Не чух нито изстрел, нито взрив, а после изобщо нищо не чувах. Оглушах. Не зная колко време мина, после седнах.
От джунглата по четири в редица пълзят бронеходи, бълват огън и се разделят в боен веер, а зад тях пълзи следващата четворка. Селото гори. Над окопите се стеле дим, жива душа не се вижда. Походната кухня до факторията се е преобърнала, манджата се е разляла като червеникава купчинка, пуска пара. Моята ракетохвъргачка също се е преобърнала, а хлебарките лежат в кюветата на камара един върху друг. С една дума, удобна позиция заех аз, змийско мляко!