— Нима… — започна той и млъкна.
— Да?
— Моля за извинение, Корней… Мислех… всичко това… отвъд стената…
— Не, не е кино — с оттенък на нетърпение в гласа каза Корней. — И не е клетка. Това е истинско и така е навсякъде. Искаш ли да го погалиш? — попита той изведнъж.
Гаг целият се напрегна.
— Слушам — каза той с пресипнал глас.
— Ама не, ако не искаш — няма. Просто трябва да разбереш, че…
Корней изведнъж секна. Гаг вдигна очи към него. Корней гледаше над главата му към залата, където отново се разнесоха гласове и смях и лицето му неочаквано и странно се промени. Ново изражение се появи там — смесица от тъга, болка и очакване. На Гаг вече му се бе случвало да види такива лица, но той не успя да си спомни къде и кога. Обърна се.
На другата страна на залата до самата стена стоеше жена. Гаг дори не успя да я разгледа както трябва — след миг тя изчезна. Но тя беше облечена в червено, имаше гарвановочерна коса и ярки, може би сини очи на бялото лице. Неподвижен език от червен пламък на кремавия фон на стената. И изведнъж — нищо. А Корней каза спокойно:
— Е, хайде да тръгваме…
Лицето му бе предишното, сякаш нищо не се бе случило. Те вървяха покрай прозрачната стена, а Корней му говореше:
— Сега ще се озовем на съвсем друго място. Разбираш ли, ще се озовем! Няма да прелетим, няма да преминем на друго място, а просто ще се озовем там, имай предвид…
Отзад високо се разсмяха на няколко гласа. Гаг се изчерви, огледа се. Не, не се смееха на тях. Изобщо никой не ги гледаше.
— Влизай — каза Корней.
Това беше кръгла кабина като телефонна будка, само стените й не бяха прозрачни, а матови. Към кабината водеше врата, а от там се носеше мирис, какъвто се явява след силна буря. Гаг плахо пристъпи навътре, Корней се вмъкна след него и отворът на вратата изчезна.
— После ще ти обясня как се прави това — говореше Корней. Той бавно натискаше клавишите на малкия пулт, вграден в стената. Такива пултове Гаг беше виждал на сметачните машини в счетоводството на школата. — Ето, набирам шифъра — продължи Корней. — Набрах го… Виждаш ли зелената светлинка? Това означава, че шифърът има смисъл, а терминалът е свободен. Сега тръгваме… Ето това червено бутонче…
Корней натисна червения бутон. За да не падне, Гаг се улови за пуловера му. Подът сякаш за миг изчезна, а после отново се появи и зад матовите стени изведнъж стана по-светло.
— Това е — каза Корней. — Излизай.
Залата я нямаше. Имаше широк, ярко осветен коридор. Възрастна жена в блестяща като живак наметка се дръпна встрани, за да им направи път. Тя строго премери с поглед Гаг, погледна Корней, при което лицето й изведнъж трепна, после бързо се вмъкна в кабинката и вратата зад нея изчезна.
— Направо — каза Корней.
Гаг тръгна напред. След като направи няколко крачки, той тихичко си пое дъх.
— Само за миг — и сме на двайсетия километър — каза Корней зад гърба му.
— Покъртително… — отвърна Гаг. — Не знаех че можем да правим такива неща…
— Е, да предположим, че вие още не ги можете… — възрази му Корней. — Тук, надясно.
— Не, имам предвид — по принцип… Разбирам, че всичко е засекретено, но за армията…
— Върви, върви — побутна го Корней по гърба.
— За армията тази работа е незаменима… За армията, за разузнаването…
— Така — каза Корней. — Сега се намираме в хотела. Това е моята стая. Живеех тук, докато те лекуваха.
Гаг се огледа. Стаята беше голяма и съвсем празна. Никакви следи от мебели. Вместо предната стена — синьо небе, останалите стени — разноцветни, подът — бял, а таванът — като в болницата на разноцветни карета.
— Хайде да си поговорим — каза Корней и седна.
Той трябваше да падне с мършавия си задник върху белия под. Но подът се изду срещу падащото му тяло, сякаш го обтече и се превърна в кресло. Това кресло само преди миг го нямаше. То просто поникна. Направо от пода. Пред очите му. Корней метна крак връз крак и по навик обхвана коляното си с кокалестите си пръсти.
— Ние много спорихме, Гаг — започна той, — какво да те правим. Какво да ти разкажем и какво да скрием от теб. Как да направим, щото ти, опазил Бог, да не се побъркаш…
Гаг облиза пресъхналите си устни.
— Аз…
— Предлагаха, например, да те оставим за три-четири месеца в безсъзнание. Предлагаха да те хипнотизираме. Много и различни глупости се предлагаха. Аз бях против. И ето защо. Първо, защото вярвам в теб. Ти си силно и тренирано момче, видях те в боя и зная, че си много издържлив. Второ, за всички ще бъде добре, ако видиш нашия свят… пък било и само късче от нашия свят. Е, и трето, честно ще ти кажа: може да ми потрябваш.