Той съсредоточено огледа наоколо, срещайки погледа на всеки един присъстващ. Чарът на стария Даш завладя цялата зала.
След това внезапно се усмихна, благодари и излезе, заобиколен от хората на Тайните служби.
3. Човекът се превръща в марсианец
Имаше време, когато Марс изглеждаше като една друга Земя. През 1877 г. в Милано астрономът Скиапарели, взирайки се през телескопа си по време на доближаването на двете планети видя неща, които сметна за „канали“, обяви ги за „canali“ и половината от образованото население на Земята започна да ги възприема като такива. Включително и почти всички астрономи, любопитно насочили телескопите си в същата посока и открили нещо повече.
Канали? Тогава те трябва да са били изкопани с определена цел. Каква ли е била? Да събират вода — нямаше друго логично обяснение на този факт.
Логиката на този силогизъм се наложи и към края на века едва ли на света имаше някой, който да се съмнява в него. Прието бе като научна истина, че Марс се обитава от по-стара и по-мъдра цивилизация от нашата. Само да можехме да си поговорим с тях, какви чудеса бихме могли да научим! Пърсивал Лоуел размишлява дълго над скиците си и предложи първия опит за връзка с марсианците. Да се нарисуват големи евклидови триъгълници в пустинята Сахара, да се очертаят със съчки или да се изкопаят като канавки, които да се напълнят с петрол. След това през някоя безлунна нощ, когато Марс се намира високо в небето на Африка, да се запалят. Огньовете трябваше да бъдат видени от марсианските очи, които, според Лоуел, трябваше да бъдат постоянно приковани към марсианските телескопи. Те щяха да разпознаят триъгълниците и квадратите. Те щяха да разберат, че се търси контакт, и поради по-напредналия си разум щяха да намерят начин да отговорят.
Не всички вярваха толкова много и толкова твърдо като Лоуел. Някои твърдяха, че Марс е прекалено студен и прекалено малък, за да подслони високоинтелигентна раса. Да се прокопаят канали? Та това е едно доста елементарно селско умение, а раса, която умира от жажда, би могла да изкопае толкова големи канали, че да се виждат и от Космоса, за да оцелее. Но това означаваше, че там природата е доста сурова. Раса, която обитава такава среда, би приличала на ескимосите — завинаги уловени на прага на цивилизацията, тъй като светът извън иглутата е прекалено враждебен, за да могат свободно да се занимават с абстрактни размишления. Без съмнение, ако нашите телескопи можеха да уловят лицето на марсианеца, щяха да ни покажат само една животинска маска, безстрастна и застинала, с волското изражение на същество, което може да пренася пръст и да засява култури, но не и да се стреми към висините на духа.
Но така или иначе, умни или диваци, марсианците съществуваха — или поне така смятаха най-добрите умове на времето.
По-късно бяха създадени по-добри телескопи, намериха се и по-добри начини за разгадаване на образите, които те разкриваха. Към лещите и огледалата се прибавиха камерата и спектроскопът. С всеки изминал ден Марс се доближаваше все повече и повече до очите и мозъците на астрономите. С всяка следваща крачка, с получаването на все по-голямо и по-ясно изображение на планетата, образът на предполагаемите обитатели на планетата ставаше все по-мъгляв и нереален. Въздухът беше недостатъчен. Водата беше недостатъчна. Беше прекалено студено. С повишаването на разделителната способност на телескопите каналите се разпаднаха на неправилни петна по повърхността на планетата. Нямаше ги и градовете, които трябваше да се намират край пресечните им точки.
След първия полет на космическа сонда до Марс митът за марсианците, които не бяха живели никога и никъде, освен във въображението на хората, беше безвъзвратно мъртъв.
Все още имаше известна надежда да съществува някаква форма на живот, може би нисши растения или прости амфибии. Но не и хора. Дишащо въздух, зависимо от водата същество, подобно на човека, не би могло да преживее на повърхността на Марс дори и четвърт час.