Съпругата на Хартнет бе изтръгнала от него едно обещание. Беше го накарала да се закълне, че докато носи ужасяващата маска на киборг, няма да се появява пред погледа на децата си. За щастие децата бяха достатъчно малки, за да бъдат заблудени. а учителите, приятелите, съседите, родителите на съучениците им и всички останали бяха въвлечени в играта чрез разказвани на ухо истории за тропически кожни заболявания. Те бяха любопитни, но легендата проработи и никой не настояваше бащата на Тери да присъства на родителските срещи или съпругът на Бренда да участва в барбекютата, организирани в задния двор.
Самата Бренда Хартнет опита да не се среща с мъжа си, но след известно време любопитството прогони страха. Един ден тя се промъкна в помещението, докато Уили извършваше тестове за координация, карайки колело по червеникавите пясъци с кофа вода, сложена върху кормилото на велосипеда. С нея беше Дон Кеймън, който очакваше тя да припадне, да закрещи или да повърне. Тя не стори нито едно от тези неща, като учуди не само свещеника, но и самата себе си. Киборгът изглеждаше като изваден от японски филм на ужасите, за да бъде възприеман сериозно. Едва през нощта тя свърза съществото с уши на прилеп и кристални очи с бащата на своите деца. На следващия ден посети шефа на медицинската група и му каза, че Уили би трябвало да усеща нужда от полови контакти и че не вижда причина да не се срещне с него. Докторът трябваше да й обясни, че Уили не е намерил у себе си сили да й каже, че при сегашното му положение, тези функции са били счетени за излишни и по тази причина временно, хм, са били отстранени.
Междувременно киборгът се трудеше над тестовете и очакваше болките на всяка следваща трансплантация.
За него светът бе разделен на три части. Първата се състоеше от няколко помещения с налягане, съответстващо на височина около 2 500 метра над морското равнище, така че при необходимост в тях да можеха да влизат и излизат участниците в проекта, които след това усещаха само леко неразположение. Там спеше, когато можеше, и ядеше малкото, което му даваха. Непрекъснато беше гладен. Безуспешно се бяха опитвали да притъпят ненаситния апетит и да го изключат от усещанията му. Втората част беше помещение, в което се поддържаха нормални за Марс условия. В него Хартнет правеше гимнастически упражнения и изпълняваше тестовете, чрез които архитектите на новото му тяло можеха да наблюдават своето творение в действие. Третата част представляваше камера с ниско налягане върху колела, с която се придвижваше от личните си покои до отделението за тестове или до всяко друго място, където, макар и рядко, му се случваше да отиде.
Помещението с нормални за Марс условия приличаше на клетка от зоологическа градина, където можеше да бъде наблюдаван по всяко време. Камерата на колела не му предлагаше нищо освен очакването да бъде преместен на някое друго място.
Единствено в малкия двустаен апартамент, който официално се смяташе за негов дом, намираше известен комфорт. Там бяха неговият телевизор, неговата стереоуредба, неговият телефон, неговите книги. От време на време го посещаваше някой от аспирантите или асистент-астронавтите за партия шах или за кратък разговор, но гърдите им понасяха тежко натоварването, а дробовете напразно се опитваха да помпат въздух при налягане, съответстващо на 2 500 метра височина над морското равнище. Той очакваше тези посещения с нетърпение и се опитваше да ги направи по-дълги. Когато беше сам, разчиташе единствено на себе си. Рядко четеше. Понякога сядаше пред телевизора, независимо какво предаваха. Най-често „почиваше“. Поне така описваше този процес на посетителите си, като под това разбираше седене или лежане с визуална система в състояние на готовността. Сякаш лежиш буден със затворени очи. Сензорите му можеха да регистрират силна светлина, така както очите на заспал човек могат да усетят светването на лампа през затворените клепачи; звукът също можеше да проникне. В тези моменти мозъкът му скачаше от една мисъл на друга, връхлитаха го спомени за секс, храна, ревност, секс, гняв, деца, носталгия, любов… докато не закопнееше за облекчение и не получеше доза самохипноза, след което усещаше мозъка си напълно промит. След това в режим „почивка“ не правеше почти нищо съзнателно, докато нервната му система се прочистваше и подготвяше за новите болезнени усещания, а мозъкът му отброяваше секундите до края на полета и връщането на нормалното му човешко тяло.