Двадесет и три години по-късно Брад все още сънуваше този миг. Будеше се разтреперан от уплаха, потънал в пот, с вик на жадните за глътка въздух устни.
Но случилото се имаше и добри страни. Той откри, че с цената на едно око могат да бъдат получени значителни предимства. Първо, баща му имаше застраховка „Живот или инвалидност“ полза на всички засегнати. Второ, нараняването го отърва от казармата и му позволи да постъпи във Военноморските сили като цивилен, когато търсеше поле за професионална изява. Трето, даде му приемливо извинение да не поема неразумни рискове или по-уморителни задължения в младежката си възраст. Никога не му се беше налагало да доказва смелостта си в силови спортове и винаги имаше извинение за онези физически упражнения, които мразеше.
Най-голямото предимство беше, че получи образование. Според условията на програмата „Помощ за увредени деца“, държавната система за социално осигуряване отпусна средства за образованието му в училището, колежа и след това в университета. Даде му четири научни степени и го превърна в един от световноизвестните специалисти в областта на визуалните системи. След направената равносметка това се оказа добра сделка. Дори на другата страна на везната да се поставеше отрицателният фактор — майка му, която прекара останалите десет години от живота си в непрекъснати болки и страдание, все пак си струваше.
Брад се включи в проекта „Човек плюс“, защото беше най-добрият, когото можеха да намерят. Той избра да работи във Военноморските сили, защото никъде другаде не можеше да намери по-добър материал за експерименти, както в полевите болници на Танзания, Борнео или Цейлон. Работата му беше забелязана във висшите ешелони на военните. Те не приеха Брад, те го призоваха под знамената.
Това, в което не беше сигурен, беше дали „Човек плюс“ е най-доброто, което можеше да получи. Космическата програма привличаше другите новобранци с блясъка си или с призивите за дълг. При Брадли съвсем не беше така. В момента, в който разбра накъде бие човекът от Вашингтон, в съзнанието му се заредиха възможностите, които изникваха пред него. Това беше нов път, който означаваше да изостави някои планове и да отсрочи други. Но той ясно виждаше къде можеше да го изведе: да кажем, три години работа за създаване на визуалната система на киборга. Произтичащата от това световна слава. После можеше да зареже програмата и да навлезе в безкрайните плодотворни полета на частната практика. Сто и осем от всеки сто хиляди американци страдат от пълна загуба на зрението с едно или двете си очи. Получаваха се повече от триста хиляди бъдещи пациенти, всеки от които навярно би искал най-добрият специалист в тази област да се заеме с лечението му.
Работата по проекта „Човек плюс“ щеше да му донесе желано името и репутация. Би могъл да има собствена клиника преди да е навършил четиридесет. Не голяма. Такава, че да може да следи за всяка подробност, с персонал от млади хора, обучени от него и работещи под неговото ръководство. Тя би могла да приема, да речем, пет-шестстотин души годишно — по-малко от процент от потенциалните пациенти. Каква част от процента би могъл да приеме? Поне половината от тях щяха да бъдат платежоспособни и да изгарят от желание да платят за услугата. Разбира се, щеше да има и благотворителност. Поне стотина случая на година, напълно безплатно, с телефони до леглата. Докато неколцината, които можеха да плащат, щяха да плащат много. Клиниката „Брадли“ (това му звучеше достопочтено и вдъхваше уважение като „Менингер“4) щеше да бъде модел за клинично обслужване в целия свят и щеше да му докара дяволски много пари.