— Да, разбирам. Какво прави той сега?
— Просто чака, сър. Ще повишим налягането в помещението му на сто и петдесет милибара, така че да може да ни чува и да говори малко по-лесно.
— Смятах, че имате оборудване за провеждане на разговор с него и при пълен вакуум — каза президентът остро.
— Е, да, сър, имаме. Но имаме и някои проблеми. В момента основните ни комуникационни възможности при нормални марсиански условия са чрез визуален контакт, но очакваме и системата за гласова връзка да проработи скоро.
— Да, и аз се надявам — каза президентът.
На етажа на лабораторията, тридесет метра под залата, в която се намираха, един аспирант, работещ като лабораторен асистент, отвори вентила към контейнера с нормалната за Марс газова смес. Постепенно налягането нарастваше, чуваше се остро, но все по-силно съскане. Увеличаването на налягането до 150 милибара не помагаше по никакъв начин на функциите на Хартнет. Новото му тяло игнорираше повечето от факторите на околната среда. Еднакво добре се чувстваше и сред ветровете на Арктика, и в пълен вакуум, и в мъглите на екваториалния ден на Земята, при налягане 1080 милибара и висока влажност. Навсякъде и при всички условия се чувстваше еднакво комфортно. Или еднакво некомфортно, тъй като Хартнет беше съобщил, че новото му тяло го боли, щипе и прежулва. Можеха просто да отворят цялата клапа и да вкарат вътре всичкия газ, но след това трябваше отново да го изпомпват за следващите тестове.
Накрая съскането престана и се чу гласът на киборга. Беше като шушнене на кукла.
— Благодаряяя. Как сссте там, добре лиии? — Ниското налягане му погаждаше номера с дикцията, най-вече поради факта, че вече нямаше истински трахея и ларинкс. След месец като киборг говоренето бе престанало да е съвсем естествено за него, тъй като беше започнал да забравя и да вдишва.
Експертът по визуалните системи се обади иззад Роджър:
— Знаят, че тези очи не са пригодени към резки промени в налягането. Ще видят, ако по тях се появят пукнатини. — Роджър примигна, представяйки си фасетната кристална топка, пръсната в орбитата си. Жена му се засмя.
— Седни, Брад — покани го тя, като се измъкна от ръката на мъжа си. Роджър несъзнателно му направи място, гледайки втренчено в екрана. Гласът от микрофона продължаваше:
— Начало. Пет. Четири. Три. Две. Едно. Започни.
Киборгът тромаво приклекна над капака на черна полирана метална кутия. Без да се бави плъзна острието на отвертката в почти невидимия шлиц, превъртя точно на четвърт оборот, повтори движението на още едно място и махна капака. Дебелите му пръсти внимателно преровиха многоцветния сноп проводници, откриха овъглена червено-бяла жица, разпоиха я, поскъсиха я, за да отстранят овъглената изолация, оголиха я, като просто я прекараха през ноктите, и я свързаха към извода. Най-много време отне загряването на поялника — повече от минута. След това беше направена нова спойка, снопът кабели — натъпкан обратно във вътрешността на кутията, капакът — поставен и киборгът се изправи.
— Шест минути, единадесет цяло и четири десети секунди — обяви гласът на брояча.
Директорът на проекта пръв започна да ръкопляска. След това се изправи и произнесе кратка реч. Той обясни на президента, че целта на проекта „Човек плюс“ е да се модифицира човешкото тяло така, че да може да живее на повърхността на Марс тъй лесно и безопасно, както един нормален човек би вървял през житните полета на Канзас. Направи преглед на космическата програма с участието на човек — от орбиталните полети до космическите станции и сондите за дълбокия Космос. Изброи някои от по-важните данни, свързани с Марс: суша, чиято площ е много по-голяма от тази на земната, независимо от по-малкия диаметър на планетата, тъй като там няма морета. Температурен диапазон, подходящ за живи същества, модифицирани по съответния начин. Несметни потенциални богатства. Президентът слушаше внимателно, въпреки че сигурно всяка дума му беше известна.
— Благодаря, генерал Скейниън — отвърна президентът. — Мога ли да добавя само още нещо.