— По-бързо! — викаше Роджър. — О, Боже! Никога няма да избягаш… — Дори здрав, дори без ограниченията на скафандъра, Кейман не би имал шансове да избяга от перфектно функциониращото тяло на Роджър. При сегашните обстоятелства бягането беше само отлагане на края. Роджър усети захранваните от електроенергия мускули да се подготвят за скок, усети ръцете си да се приготвят да сграбчат и унищожат…
Вселената се завъртя около него.
Нещо го беше ударило изотзад. Политна по лице; но рефлективно се преобърна докато падаше, сграбчвайки нещото, което го беше ударило отзад. Брад! Усещаше Брад безумно да се бори с нещо… с някаква част от…
Заля го невероятна болка и загуби съзнание. Бяха дръпнали шалтера.
Не се чуваше звук. Не се виждаше светлина. Не се усещаше докосване, миризма или вкус. Трябваше да мине доста време преди Роджър да разбере, че е в съзнание.
Веднъж, като участник в семинар по психология, беше прекарал като доброволец един час в изолатор, лишен от сетива. Изглеждаше като цяла вечност, без никакви усещания, нищо с изключение на слабите звуци от самото му тяло; мекото тупане на сърцето, потрепването на дробовете при дишането. Сега дори това липсваше.
Продължи дълго. Не знаеше колко.
След това усети неопределено раздвижване във вътрешността си. Усещането беше странно, трудноопределимо; като че черният и белите му дробове бавно сменяха местата си. Това продължи известно време, разбираше, че нещо правят с него, но не можеше да каже какво.
Чу глас:
— …на първо място, трябваше да приземим генератора на повърхността. — Гласът на Кейман?
И отговор:
— Не. По такъв начин той би работил само докато има пряка видимост, най-много на петдесет километра. — Това със сигурност беше Сюли Карпентър.
— Тогава би трябвало да има надеждни спътници.
— Не мисля така. Би било прекалено скъпо. И отнема много време, въпреки че ще трябва да бъде направено, когато Нова Народна Азия, руснаците и бразилците докарат собствени екипи тук.
— Е, глупаво беше.
Сюли се засмя.
— Между впрочем, вече всичко ще е наред. Тайтъс и Динти освободиха кораба от Деймос и сега го вдигат в орбита. Ще го синхронизират, ще виси винаги над главите ни и ще покрива поне половината планета. И ще пуснат лъч за Роджър… какво?
Това вече беше гласът на Брад.
— Казах ви да престанете да дрънкате за момент. Искам да разбера дали Роджър ни чува. — Отново усети движението в себе си и чу: — Роджър? Ако ме чуваш, мръдни пръстите си.
Роджър се опита и разбра, че отново може да ги усеща.
— Чудесно! Добре, Роджър. Ти си наред. Трябваше малко да те пооправя, но сега всичко е наред.
— Може ли да ме чува? — Беше гласът на Сюли; Роджър възторжено зашава с пръсти.
— Аха, виждам, че може. Аз съм тук, Родж. Девет дни беше в безсъзнание. Да можеше да се видиш… парчета от теб бяха разхвърляни навсякъде. Но Брад смята, че отново те е сглобил.
Роджър се опита да проговори, но не успя.
Гласът на Брад:
— Ще включа зрението ти след минута. Искаш ли да знаеш какво стана? — Роджър помръдна пръсти. — Не си беше затворил капака. Изводите за зареждане бяха останали открити и вероятно част от фероксидната мрежа трябва да е попаднала там и да е предизвикала частично късо съединение. Така си останал без достатъчно енергия… какво има? — Роджър бясно мърдаше пръсти. — Не зная какво искаш да кажеш, но след малко ще можеш да говориш. Какво?
Гласът на Дон Кейман:
— Мисля, че иска да чуе Сюли.
Пръстите на Роджър замряха.
Сюли се засмя:
— Ще има да ме слушаш предостатъчно, Роджър. Аз оставам. И не след дълго ще си имаме компания, защото всички останали са решили да създават тук колонии.
Дон:
— Между другото, благодаря, че ме предупреди. Ти си страшен противник, Роджър. Не бихме имали никакви шансове срещу теб, ако не ни беше казал какво става. И ако Брад не беше успял да преодолее всичко изведнъж. — Той се подсмихна. — Ти си страшно тежък, знаеш ли? Държах те в скута си през целия път обратно, при сто километра в час, при това с една ръка, а трябваше да внимавам и да не отлети душата ти…
— Почакай малко — прекъсна го Брад. Роджър отново усети вътрешната тръпка и внезапно блесналата светлина. Втренчи се в лицето на приятеля си. Брад искаше да знае: — Как се чувстваш?