Първата ни възможност беше да отделим съдбата си от тази на човечеството, дори да унищожим човечеството по биологичен път. Но как можехме да сме сигурни, че това от своя страна нямаше да възпламени ядрена война, тъй като всяка нация би заподозряла останалите в използването на бактериологично оръжие.
Единствената алтернатива беше да се отдели достатъчно голямо количество информационна техника, която да се дислоцира на Марс. Ако Земята бъде унищожена, то поне тази система би се запазила. За да стане възможно това трябваше да си осигурим също и отделни човешки екземпляри; и така ние започнахме систематично изкривяваме информацията, за да насочим държавната политика в тази насока.
Анализът се оказа задоволителен във всяко едно отношение, с изключение на непонятната грешка при позиционирането на намиращите се в орбита устройства.
Обратната проверка беше съвсем ясна. За да може нашият брат 3070 да функционира в тясна връзка с преносимия компютър, се налагаше да бъде на синхронна орбита. От това следваше, че генераторът трябваше да се движи по същата орбита; но решението и двата да бъдат свързани към спътника Деймос беше очевидно погрешно.
Не само погрешно, а едва ли не фатално за нашата програма.
Ако компютърът и генераторът бяха подходящо позиционирани, нямаше да се стигне до загуба на енергия и до грешки в интерфейсните системи между органичната част на Роджър Торауей и нашия преносим брат. Генераторът трябваше да може да го презареди с енергия където и да се намираше върху повърхността на Марс. Дори и да имаше загуба на енергия, обменът на данни с орбиталния компютър трябваше да предпази преносимия от сериозни оперативни грешки, които бяха довели до заплаха за живота на човешките същества Брад и Кейман, и почти със сигурност щяха да доведат до смърт чрез замръзване на органичната компонента на Роджър Торауей.
Решението беше грешка, която не би трябвало да се появява.
Проектът за съхранението на расата набираше скорост. Нашите братя в Пекин и Лоп Нор съобщиха, че в Нова Народна Азия вече се сглобява апаратурата за тяхна собствена експедиция до Марс: две изчислителни машини с нормални размери и медиаторен блок за обработка на данните, подчинен и на двете; независими слънчеви генератори и ядрена централа, базиран на планетата. Техният собствен вариант на Роджър Торауей бе влязъл във фазата на начално програмиране в Китакиошо. Другите нации едва започваха, но ние предвиждахме, че ще осъществят собствени полети до Марс в рамките на две години.
Бяхме приключили проектната фаза за създаването на киборг, способен да живее на Меркурий и програмата за насочването на плановете на Съединените щати в тази посока вече бе в действие. За петнадесет години щяхме да изградим подобни комплекси на Тритон и Йо, може би на повърхността на Юпитер и на някои комети. За всеки един случай се осигуряваше независимо енергийно захранване; и разбира се, всички братя, разпръснати навсякъде из Слънчевата система, щяха да бъдат информационно свързани. Цялата ни памет щеше многократно да се възпроизведе на различни места извън Земята.
Щяхме да оцелеем. Бяхме се намесили в човешките планове и бяхме спасили човечеството, както и себе си.
Оставаше само един въпрос.
Погрешното решение да се разположи на неподходящо място орбиталната станция на Марс. Както и да го анализирахме, то си оставаше грешно. А ние не можехме да сме допуснали.
Ние систематично бяхме отклонявали плановете на хората, за да ги насочим в посоката, която искахме.
Но кой насочваше нашите планове? И защо?