— Лейди Джоана не се надяваше, че ще може днес да излезе, но конят й се пооправи.
— Хм! — още веднъж произнесе Хамон. — А, тъкмо се сетих. Лейди Джоана ми каза, или по-точно аз чух как каза на лорд Крейз, че предложила една от малките къщички на имението на някакви си хора. Вие не знаете ли кой се е заселил там?
— За съжаление, нищо не мога да ви кажа за това. Мисля, че е една дама с дъщеря си… Лейди Джоана се запознала с тях в Лондон и им предложила да прекарат ваканцията там.
Лицето на Хамон се изкриви от насмешлива усмивка.
— Вижда се, че тя е голяма приятелка на човечеството! — забеляза той.
Стефънс се учуди много от тези думи за Джоана. Преди по-малко от година този Ралф Хамон пълзеше зад нея, а сега си позволяваше да говори така.
Хамон бавно излезе и тръгна към парка. Лейди Джоана не се виждаше наблизо, но той не запита Стефънс, защото знаеше, че това е безполезно. Слугата щеше да му отговори, че не знае, или пък би му показал лъжлива посока.
Хамон знаеше какви чувства хранеха към него слугите в замъка. Той не можа да забележи младата девойка, но тя го забеляза. Джоана яздеше в изящен черен костюм и замислено гледаше изоставената къща. Лицето й беше тъжно. В изразителните й очи сякаш лежеше пелена. Нейното стройно моминско тяло криеше в себе си нещо момчешко. Тя внимателно следеше движенията на този пълен човек, който напразно се опитваше да я намери, и пак се запъти към къщата. След като той изчезна, на червените й устни заигра бегла усмивка.
— Напред, Тоби! — извика тя и пришпори коня.
След няколко минути тя изкачи хълма. Номенс хил от няколко века беше спорна област. Двата съседни рода в продължение на три поколения бяха водили съдебни спорове за този участък. Две семейства се бяха разорили с безкрайния съдебен процес.
Нима новият собственик ще продължи спора и ще бъде постигнат от същата участ. Джоана се замисли, но скоро отхвърли тази мисъл. Новият собственик й се стори твърде разумен, за да води едно глупаво дело. Той вече от две години владееше имението и досега не беше подал в съда нито една жалба, въпреки че с купуването на имението беше добил и някои права върху Номенс Хил.
Тя внезапно се спря, скочи от коня и го остави мирно да пасе. Запъти се към върха на хълма. Несъзнателно погледна часовника си. Беше осем часът. Очите й се впериха към пътя, който водеше надолу по хълма.
Беше съвсем излишно да гледа часовника, защото човекът, когото видя, се показваше всеки ден от храстите в един и същи час, в една и съща минута. Той свободно седеше на седлото и твърдо управляваше буйния си кон. При това пушеше лула. Тя извади бинокъла си от калъфа и го приближи до очите си, за да разгледа конника. Той беше висок, строен мъж, с правилно и привлекателно лице и леко побелели коси на слепоочието. Много пъти го беше виждала и така го беше запомнила, че можеше да го нарисува по памет.
— Джоана Кърстън — каза тя на себе си, — засрами се! Нима този мъж има за теб някакво значение? Не! Защо му закачаш златния ореол на романтичността? Та теб само любопитството и склонността към тайнствените приключения те карат всяка сутрин да се явяваш тук и да наблюдаваш този джентълмен. И теб не те ли е срам? Не!
Без да подозира, че е предмет на оживения разговор на Джоана със себе си, конникът продължи своя път и се изкачи на хълма. В ръка държеше лек камшик, с който разсеяно потупваше коня. Той яздеше, без да се озърта, и скоро изчезна от погледа на Джоана.
Господин Джеймс Лексингтън Морлек беше загадка за целия окръг. Никой не знаеше нищо определено за него, с изключение на това, че е много богат. Приятели нямаше. Пасторът на общината го посети наскоро и над всички очаквания, молбата му да внесе нещо за благотворителното дело бе удовлетворена най-щедро. Но всички опити на съседите да влязат в тясно съприкосновение с Морлек срещаха отпор от негова страна. Той не правеше посещения и никого не приемаше. Хората събраха за него сведения и чрез слугите успяха да научат, че той води много неорганизиран и безцелен живот, защото никой не можеше с увереност да каже дали в дадено време се намира в Лондон или в Стария дом. Дори слугите му не знаеха какво се готвеше да предприеме следващия ден.
Джоана Кърстън пак възседна коня си и се спусна по хълма. Тя вървеше по същия път, по който преди няколко минути беше минал тайнственият конник. Като стигна разклонението на пътя, за миг задържа коня и се озърна. За момент в далечината се мярна плъстената шапка на Морлек, който отиваше към реката.