Хрумна ми ужасяваща мисъл — че това е същата онази пчела, която е убила брат ми. Знаех, че не е вярно, не само защото медоносните пчели вероятно живеят не повече от година (с изключение на пчелите-майки — за тях не бях толкова сигурен), а защото просто при ужилване пчелите умират — отлично го знаех, макар да бях едва деветгодишен. Жилото им е покрито с власинки и когато понечат да отлетят, се откъсва. Въпреки това ужасяващата мисъл не ме напускаше. Тази е по-специална, тя е дяволска пчела и сега се е върнала да види сметката и на второто момче на Лорета и Албион.
Има обаче нещо друго — случвало ми се е да ме ужили пчела, и макар отокът да е ставал по-голям, отколкото е редно (не мога да определя със сигурност), още не съм умрял от това. Нещастието бе отредено само на брат ми — грозен капан, заложен още с раждането му и от който аз по неведоми пътища се бях отървал. Но докато присвивах очи до болка, за да виждам пчелата, всяка логика ми беше чужда. В този миг само пчелата съществуваше за мен, само тя, същата онази пчела, която бе убила брат ми, така го беше убила, че баща ми бе смъкнал презрамките на работния си комбинезон, за да съблече ризата си и да покрие подпухналото, кръвясало лице на Дан. Макар и обезумял от скръб, се бе сетил да го стори, защото не бе искал жена му да види какво е сполетяло първородния й син. А сега същата тази пчела се е завърнала, за да убие и мен. Ще ме убие, ще умра в гърчове на речния бряг и ще се мятам като пъстърва, когато я откачиш от кукичката.
Както си седях и треперех, готов да се паникьосам — да скоча на крака и да хукна накъдето ми видят очите — зад гърба ми се чу пукот. Звукът беше пронизителен и властен като гърмеж, но аз знаех, че не е от пистолет — някой беше плеснал с ръце. Само веднъж. В същия миг пчелата отскочи от носа ми и падна в скута ми. Лежеше върху протритите ми кафяви кадифени панталони, крачката й стърчаха нагоре, а жилото й се беше превърнало в безобидно черно конче. Веднага разбрах, че е мъртва. В същия миг нещо подръпна въдицата ми — това беше най-силното дръпване досега — и за малко пак да я изпусна.
Сграбчих я с две ръце и глупашки я дръпнах — да ме беше видял баща ми, щеше да се хване за главата. На кукичката се беше закачила пъстърва, значително по-едра от онази, която бях уловил; стрелна се над водата като мокра, гънеща се мълния и от опашката й се разхвърчаха ситни капчици — като на онези идеализирани снимки, които поместваха на кориците на мъжките списания „Тру“ е „Менс Адвенчър“ през четирийсетте и петдесетте години. В този миг обаче риболовният трофей беше последната ми грижа и дори не забелязах кога кордата се е скъсала и рибата е цопнала обратно в потока. Извърнах поглед през рамо да видя кой плесна с ръце. Точно над мен, в началото на дърветата, стоеше един мъж. Имаше бледо, издължено лице. Черната му коса беше пригладена назад с прецизно изтеглен път отдясно на тясната му глава. Беше много висок. Носеше черен костюм от три части и веднага разбрах, че не е човек, тъй като очите му бяха аленочервени, като пламъците в печката. Не само ирисите, тъй като ириси нямаше, не и зениците, и със сигурност не и склерите. Целите му очи бяха оранжеви… при това цветът им бе някак шавлив и мъждукащ. Като че ли е твърде късно да премълча онова, което искам да кажа. В човека пламтеше огън, а очите му бяха като отворчетата във вратичката на някои печки.
Мехурът ми се изпразни и протритият кафяв плат, върху който лежеше мъртвата пчела, потъмня. Почти не усетих как е станало, тъй като не можех да откъсна очи от мъжа, който стоеше на високия бряг и ме наблюдаваше — мъжът, който бе изникнал от простиращата се в продължение на петдесет километра непроходима мейнска гора, облечен с черен костюм от три части и заострени обуща от лъскава кожа. Верижката на джобния му часовник проблясваше на лятното слънце. По дрехите му нямаше нито една борова игличка. На всичко отгоре ми се усмихваше.
— Я, рибарче! — провикна се с приятен, мелодичен глас. — Виж ти! Добър ли е денят, млади момко?
— Добър ден, сър — отвърнах. Гласът, който излезе от гърлото ми, не трепереше, но никак не приличаше на моя. Звучеше като на по-голям човек. Като на Дан. Защо не и като на баща ми. Бях обсебен от мисълта, че човекът може да ме остави на мира, ако се правя, че не съм забелязал що за стока е, ако се преструвам, че не съм забелязал пламъците, които просветваха и танцуваха на мястото на очите му.