— Това е много добро желание. Съветвам ви да се съмнявате във всичко, освен че сборът на трите ъгли на един триъгълник е равен на два прави и че триъгълниците, които имат равни основи и височини, са равни помежду си, както и други подобни твърдения като например, че две и две правят четири.
— Да, мисля, че е много мъдро човек да се съмнява. Обаче, откакто забогатях и имам свободно време, чувствам, че съм станал много любопитен. Когато моята воля движи ръката или крака ми, бих желал да открия пружината, чрез която моята воля ги движи, защото сигурно има някаква пружина. Понякога много се чудя, че мога да вдигам и свеждам очи, а не мога да мърдам ушите си. Ето аз мисля и много бих желал някак си да зная какво става в главата ми сега, да докосна с пръст мисълта си. Трябва да е много любопитно. Питам се дали мисля сам, дали Бог ми дава идеи, дали душата ми е влязла в тялото, когато съм бил на шест седмици или на един ден, как се е настанила в мозъка ми; искам да зная дали мисля много, когато спя дълбоко и когато съм в летаргия. Блъскам си главата да разбера как от едно тяло може да израсне друго тяло. Моите усещания ме учудват не по-малко. Откривам нещо божествено в тях, особено в удоволствията. Понякога съм правил усилия да си представя едно ново сетиво и никога не съм успял да постигна това. Геометрите знаят всички тези неща, имайте добрината да ме просветите.
— Уви, ние сме толкова невежи, колкото и вие. Обърнете се към Сорбоната.
ГЛАВА VIII
ЧОВЕКЪТ С ЧЕТИРИДЕСЕТТЕ ЕКЮ, ВЕЧЕ БАЩА, РАЗСЪЖДАВА ЗА КАЛУГЕРИТЕ
Когато се видя баща на едно момче, човекът с четиридесетте екю започна да се смята за човек с известна тежест в държавата. Надяваше се да даде поне десет поданици на краля, които до един да бъдат полезни. Той беше човекът, който правеше най-хубавите кошници на света, а жена му беше отлична шивачка. Тя беше родена близо до едно голямо абатство, което имаше сто хиляди ливри доход. Един ден мъжът й ме попита защо тези господа, които са тъй малобройни, са погълнали толкова пъти по четиридесет екю.
— По-полезни ли са те на отечеството от мен?
— Не, драги съседе.
— Допринасят ли те като мен за увеличението на населението на страната?
— Не — поне така изглежда.
— Обработват ли земята? Защитават ли държавата, когато е нападната?
— Не, те се молят на Бога за вас.
— Добре, тогава и аз се моля на Бога за тях; нека разделим богатствата. Според вас колко полезни хора в кралството — мъже, и колко момичета се намират в манастири?
— Според докладите на управителите на провинциите, съставени в края на миналия век, във Франция е имало около деветдесет хиляди.
— Според предишната ни сметка, като се пресмята по четиридесет екю на глава, те би трябвало да притежават само десет милиона и осемстотин хиляди ливри. А колко всъщност имат?
— Сигурно към петдесет милиона, като сметнем литургиите и подаянията, събирани от просещите монаси, които наистина облагат народа със значителен данък. Един брат, който събира милостиня за един парижки манастир, се похвалил публично, че неговата торба носела осемдесет хиляди ливри доход. Чакайте да видим колко дават на глава тези петдесет милиона, ако се разхвърлят на деветдесет хиляди остригани глави. Излиза петстотин и петдесет ливри.
— Това е значителна сума за едно многобройно общество, където разноските са по-малки поради броя на консуматорите, защото много по-малко струва на десет души да живеят заедно, отколкото ако всеки имаше отделно жилище и се хранеше отделно.
— Значи, бившите йезуити, на които днес се дава четиристотин ливри пенсия, действително са загубили от тази сделка?
— Не вярвам, защото те всички са се приютили при роднини, които им помагат. Мнозина от тях отслужват литургии за пари, нещо, което не правеха по-рано. Други са станали възпитатели на деца, трети са поддържани от набожни жени. Всички са се справили някак. И може би измежду тях днес има само малцина, които, след като са вкусили веднъж от светските радости и от свободата, биха искали да поемат отново някогашните си окови. Каквото и да казват, монашеският живот съвсем не е за завиждане. Доста известна е максимата, че калугерите са хора, които се събират, без да се познават; живеят, без да се обичат, и умират, без да съжаляват един за друг.
— Значи, мислите, че ще им се направи много голяма услуга, ако всички бъдат разкалугерени?
— Те несъмнено биха спечелили много, а и държавата още повече. На отечеството ще бъдат върнати граждани и гражданки, които безразсъдно са пожертвали свободата си на възраст, на която законите не им позволяват да разполагат дори с десет су рента; ще се измъкнат тези трупове от гробниците им — това би било истинско възкресение. Техните манастири биха станали кметства, болници, обществени училища или биха били превърнати в работилници. Населението би се увеличило, всички изкуства и занаяти биха процъфтели още повече. Или поне би могло да се намали броят на тези доброволни жертви, като се определи числото на послушниците. Отечеството би имало повече полезни хора и по-малко нещастници. Така мислят всички управници, това е единодушното желание на обществото, откакто умовете са по-просветени. Примерът на Англия и на толкова други държави е очевидно доказателство за необходимостта от подобни реформи. Какво би правила Англия днес, ако вместо четиридесет хиляди моряка имаше четиридесет хиляди калугери? Колкото по-многобройни стават занаятите, толкова по-необходим става и броят на трудещите се поданици. Несъмнено в манастирите са погребани много дарования, които са загубени за държавата. За да процъфти, кралството трябва да има колкото е възможно по-малко свещеници и повече занаятчии. Невежеството и варварството на нашите бащи не само не е правило за нас, а е по-скоро предупреждение да направим това, което те биха направили, ако бяха на наше място и имаха нашите познания.