Мразя драконовите закони, които са наказвали еднакво и престъпленията и заблудите, и злобата и глупостта. Нека не се отнасяме към йезуита Нонот, който е виновен само в това, че е писал глупости и обиди, както са се отнесли към йезуитите Малагрида, Олд-корн, Гарне, Гиняр, Гере30, и както би трябвало да се отнесем към йезуита Льотелие31, който измами краля и хвърли Франция в размирици. Във всеки процес, във всеки спор, във всяка свада трябва преди всичко да различаваме нападателя от нападнатия, потисника от потиснатия. Нападателната война се води от тиранин; този, който се защищава, е невинен.
Както бях потънал в тези размисли, човекът с четиридесетте екю дойде при мене, облян в сълзи. Запитах го с вълнение да не би синът му, който трябва да живее двадесет и три години, да е умрял.
— Не — отвърна той, — малкият е много добре, жена ми също. Но аз бях повикан да свидетелствам срещу един воденичар, когото разпитваха с обикновен и необикновен начин, и който се оказа невинен. Видях го как припадна от изтезанията, които ставаха все по-страшни, чух как пращят костите му, още чувам виковете и писъците му, те ме преследват навсякъде — плача от жал, треперя от ужас.
Аз също се разплаках и се разтреперих, защото съм извънредно чувствителен.
Тогава в паметта ми изплува споменът за страхотното приключение на семейство Кала: една добродетелна майка, окована във вериги, дъщерите й разплакани и прокудени, домът й разграбен; един почтен баща на семейство, съсипан от изтезания, агонизиращ на колелото и издъхващ в пламъците; довличат сина, окован във вериги, пред съдиите, един от които му казва: „Току-що изтезавахме баща ти на колелото, сега и теб ще подложим на същите мъчения.“
Спомних си за семейство Сирвен, което един от моите приятели срещнал, когато бягало през покритите с лед планини от преследванията на един колкото несправедлив, толкова и невеж съдия. „Този съдия — каза ми той, — без да има и сянка от доказателство, осъдил цялото невинно семейство на мъчения, тъй като предполагал, че бащата и майката, подпомогнати от две от дъщерите си, удушили третата дъщеря, за да не отиде на литургия, и хвърлили трупа в кладенеца.“ В този вид присъди аз виждам едновременно върха на глупостта, несправедливостта и варварството.
Човекът с четиридесетте екю и аз окайвахме човешката природа. В джоба си имах речта на един прокурор от Дофине, която засягаше отчасти тези интересни въпроси, и аз му прочетох следните места:
„Наистина велики хора са били онези, които първи са се осмелили да се нагърбят с управлението на себеподобните си и да поемат бремето на общественото благополучие; заради доброто, което са искали да сторят на хората, те спечелили тяхната неблагодарност, заради спокойствието на народа, те се отказали от собственото си спокойствие. Те застанали, така да се каже, между хората и Провидението, за да им създадат изкуствено едно щастие, което, изглежда, им е било отказано.
Кой съдия, който има поне малко чувство за своите задължения и за човечност, би могъл да поддържа тези идеи? Би ли могъл, уединен в кабинета си, да хвърли поглед върху тези книжа, злочести паметници на престъплението и на невинността, без да потръпне от ужас и състрадание? Няма ли да му се стори, че дочува стенещи гласове, които излизат от тези злокобни писания, няма ли те да го сепнат, когато решава съдбата на един гражданин, на един съпруг, на един баща, на едно семейство? Кой безмилостен съдия (който е разгледал дори едно-единствено наказателно дело) ще може да мине хладнокръвно край някой затвор? «Аз, значи, държа един от себеподобните си в тази омразна сграда — ще си каже той, — може би човек равен на мен, мой съгражданин, просто един човек! Аз го оковавам всеки ден, аз затварям пред него тези ненавистни врати. Може би душата му е обхваната от отчаяние, може би той с проклятие изрича моето име, вдигнал очи към небето, и несъмнено най-великият Съдия ни гледа и един ден ще трябва да съди и двама ни.»
30
Йезуити, които са били осъдени несправедливо. Така португалският йезуит Габриел Малагрида е бил осъден за ерес с фалшиви доказателства и изгорен на клада; Хенри Гарнет, английски йезуит, е бил осъден без свидетелски показания и екзекутиран.
31
Мишел Льотелие — йезуит, преподавател по хуманитарни науки и философия и по-късно изповедник на крал Луи XIV.