— Четиридесет екю и три години живот! Какъв изход виждате вие от тези две проклятия?
— Колкото до живота, въздухът в Париж трябва да стане по-чист, хората трябва да ядат по-малко, да правят повече упражнения, майките трябва да кърмят децата си и да не бъдат така неразумни, че да се страхуват от ваксинацията, както вече съм казвал. А малкото до богатството, единственото средство е човек да се ожени и да има синове и дъщери.
— Как! За да живее човек сносно, трябва да прибави към собствената си сиромашия и чуждата сиромашия!
— Пет-шест сиромашии заедно създават доста поносимо домакинство. Ако имате свястна жена, двама сина и две дъщери, това прави седемстотин и двайсет ливри за вашето семейство, стига само да няма несправедливост и всеки член на семейството да получава сто и двайсет ливри доход. Докато са още малки, децата не ви струват почти нищо, а когато пораснат, те ви облекчават. Тяхната помощ ви спестява почти всички разходи и вие живеете много щастливо като философ, стига само тези господа, които управляват държавата, да не бъдат такива варвари, че да измъкват годишно по двайсет екю на всеки от вас. Но нещастието е, че не живеем в златния век, когато хората, равни по рождение, са имали равен дял от сочните плодове на земята, която никой не е обработвал. Днес сме много далеч от мечтата всяко двуръко и двукрако същество да притежава сто и двайсет ливри доход.
— О, вие ни съсипвате! Преди малко казвахте, че в една страна, която има триста милиона декара доста добра земя и двайсет милиона жители, всеки трябва да има сто ливри доход, а сега ни ги отнемате.
— Аз пресмятах по регистрите на златния век, а трябва да се смята според железния век. Има много жители, които получават само десет екю доход, други имат едва четири-пет. А над шест милиона души нямат абсолютно нищо.
— Но те биха умрели от глад за три дни.
— Съвсем не: онези, които притежават техните дялове, ги карат да работят и делят с тях. По този начин се плаща на богослова, на сладкаря, на пекаря, на проповедника, на актьора, на прокурора и на кочияша. Вие си мислехте, че сте за окайване, защото имате само сто и двайсет ливри на година, намалени на сто и осем ливри поради данъка ви, който възлиза на дванайсет франка. Но погледнете войниците, които проливат кръвта си за отечеството: при заплата четири су на ден те разполагат само със седемдесет и три ливри и все пак си живеят весело, защото са събрани в казарми.
— Значи, един бивш йезуит получава над пет пъти повече от заплатата на един войник. А войниците, които се биха пред очите на краля при Фонтеноа, при Левфелд и при обсадата на Трайбург, имат много по-големи заслуги пред държавата, отколкото преподобният отец Ла Валет.
— Напълно вярно. И дори когато един йезуит напусне ордена си, той разполага с много повече пари, отколкото е струвала издръжката му в манастира. Някои, като например преподобните отци Патуийе и Нонот, спечелиха доста пари, пишейки брошури срещу парламентите2. Всеки му намира леснината на този свят: един ръководи работилница за платове, друг — за порцелан, трети основава опера, този издава черковен вестник, онзи пише буржоазни трагедии или романи по английски образец; те именно поддържат фабрикантите на хартия, търговците на мастило, книжарите, разносвачите, които без тях биха изпаднали до просяшка тояга. И така, в края на краищата сто и двайсетте ливри се връщат на онези, които нямат нищо, което спомага за процъфтяването на държавата.
— Чудесен начин за процъфтяване!
— Няма друг: във всички страни бедните живеят покрай богатите. Ето единствения източник на търговията. Колкото по-работлива е една нация, толкова повече печели от чужбина. Ако всяка година изкарваме от чуждите страни по десет милиона чрез благоприятен търговски баланс, за двайсет години в страната ще има двеста милиона повече, ще има по десет франка повече на глава, честно разпределени, тоест търговците ще дадат на всеки беден възможност да спечели десет франка повече, надявайки се те сами да спечелят много повече. Но търговията, подобно на плодородието на земята, има своите граници, иначе тези доходи биха се увеличавали до безкрайност, а при това съвсем не е сигурно, че нашият търговски баланс ще бъде винаги благоприятен — има времена, когато губим.
— Много съм чувал да се говори за населението на страната. Ако ни хрумнеше да правим двойно повече деца отколкото имаме сега, ако нашето отечество имаше двойно по-голямо население, ако населението възлизаше на четиридесет милиона души вместо на двайсет, какво би се случило тогава?