— И така, господине, излиза, че швейцарците не са лишени по силата на божественото право от половината от имуществото си, и онзи, който притежава четири крави, не дава двете на държавата?
— Разбира се, че не. В един кантон дават една бъчва вино от тринайсет и изпиват дванайсет. В друг предават като данък една дванайсета част и изпиват единайсет части.
— О, искам да стана швейцарец! Какъв проклет данък е този несправедлив единен данък, който ме доведе до просия! Но пък нима онези триста-четиристотин данъка, чиито имена дори ми е невъзможно да запомня и да произнеса, са по-справедливи и по-честни. Имало ли е някога законодател, който, като е устройвал държавата, да се е сетил да направи кралски съветници хора, които да знаят да измерват въглища, да проверяват вместимостта на бъчвите с вино, да мерят дървения материал, да следят да не се продават болни свине на пазара, да преглеждат соленото масло? Имало ли е законодател, който да поддържа цяла армия от негодници, два пъти по-многобройна от войската на Александър Велики, командвана от шейсет генерала, които облагат страната с данъци, печелят забележителни победи всеки ден, хващат пленници и понякога ги принасят в жертва — било във въздуха, било на малка дървена сцена, както, по думите на моя свещеник, правели древните скити.
Нима онова законодателство, срещу което се надигаха толкова гласове и което беше причина за толкова сълзи, струваше повече от това, което направо, спокойно и изведнъж ми отнема половината от моите средства за съществуване? Боя се, че ако се пресметне добре, чрез старата финансова система малко по малко щяха да ми измъкнат три четвърти от дохода.
— Iliacos intra muros peccatur et extra.
Est modus in rebus…
Caveas ne quid nimis.
— Учил съм малко история и геометрия, но не зная латински.
— Това значи приблизително: „И двете страни грешат. Във всичко бъдете по средата. Нищо предадено.“
— Да, нищо прекалено, това е моето положение; но аз нямам и необходимото.
— Съгласен съм, че вие ще загинете от глад, и аз също, и държавата също, ако новото управление трае и две години дори, но трябва да се надяваме, че Бог ще се смили над нас.
— Прекарваме живота си в надежди и умираме с надежди. Сбогом, господине, много научих от вас, но сърцето ми е съкрушено.
— Плодовете на науката са често такива.
ГЛАВА III
ПРИКЛЮЧЕНИЯ С ЕДИН КАРМЕЛИТСКИ КАЛУГЕР
Като благодарих на академика от Академията на науките за обясненията, аз си тръгнах смаян, като възхвалявах провидението и тъжно мърморех през зъби: „Само двайсет екю доход, за да живея, и само двайсет и две години живот! Уви, защо животът ни не е още по-кратък, щом сме толкова нещастни!“ Скоро се озовах пред една великолепна сграда. Вече чувствах глад, нямах дори и една сто и двайсета част, която по право принадлежи на всеки човек; но щом ми казаха, че този дворец бил манастирът на преподобните боси кармелитски отци, у мен се събудиха големи надежди и си рекох: „Щом тези светци са толкова смирени и ходят боси, те ще бъдат достатъчно милостиви да ми дадат да ям.“
Позвъних; излезе един кармелит:
— Какво искаш, синко?
— Хляб, преподобни отче. Новите декрети ме лишиха от всичко.
— Ние сами просим милостиня, синко, ние не раздаваме милостиня.
— Как! Вашите свети правила ви повеляват да не носите чорапи, а вие имате царски дом. Нима ще откажете да ми дадете храна!
— Синко, вярно е, че ние не носим нито обуща, нито чорапи, това представлява един разход по-малко. На нас не ни е по-студено на краката, отколкото на ръцете, ако нашите свети правила ни заповядваха да ходим с гол задник, нямаше да ни бъде студено и на задника. Колкото до нашия красив дом, построихме го много лесно, защото получаваме сто хиляди ливри доход от къщи, които се намират на същата улица.
— А, оставяте ме да умра от глад, а имате сто хиляди ливри доход! А не давате ли петдесет хиляди на новото правителство?
— Опазил ни Господ да платим и един обол! Единствено плодовете на земята, обработвана от трудолюбиви ръце, закоравели от мазоли и обливани в сълзи, дължат данък на законодателната и изпълнителна власт. Подаянията, които получаваме, ни дадоха възможност да построим тези сгради, от които събираме сто хиляди ливри годишно, но тези подаяния идват от плодовете на земята, които вече са платили данък и не трябва да бъдат облагани два пъти. Тези подаяния са спасили душата на вярващите, които са станали още по-бедни, за да направят нас по-богати. И ние продължаваме да искаме милостиня и да смучем предградието Сен Жермен, за да можем да спасим още много други вярващи.